Да, аз бях там, за мое огромно съжаление обаче Сър Дейвид Гилмор не дойде.

Не знам от къде да започна. Май е редно да се започне с мястото на събитието. Чутовен град, камо ли по моите ограничени разбирания за чутовност. Див монументализъм, както сподели и бате Славчо. Огромните площади, особено плаца Испания, кулите близнаци (тип Властелинът на пръстените), цялата местност около хълма Монтжуик, нечовешка гледка, олимпийското градче... Махахме крачоли ние малките хорица в тая извънземна действителност и само пърхахме с мигли. Някой ден цялото това място ще си се вдигне и ще си отлети на неговата си планета, сигурен съм. Архитектурата не беше нищо непознато, но размерите бяха разтърсващи.

След доволна разходка, въпреки ограниченото време, дойде заветният час. Разбира се отидохме по-рано като в последствие разбрахме, че не е било нужно. Две дълги черни опашки бяха затиснали двете крайни части на зданието. Пакистанските биреноски не спираха да сноват и да захранват жадната маса металяги прясно накичени в скъп мърчандайзин'. Редно е една вметка да направя, на тоя град ще му изпият кръвчицата пакистанците, мароканците и китайците. Фул макс. Както и да е за всеки има място под слънцето. Скоро успяхме да влезем. Сградата наподобява силно като размери на тукашната Палма Арена като в нея са забивали знайни и незнайни световноизвестни (познати дори в Европа :) ) групи. Бяхме длъжни разбира се да опитаме да слезем долу на пистата, но без успех. Седнахме и зачакахме. По едно време вдигнахме поглед и видяхме над нас самолета, който разбиват в края на "In the Flesh". В интерес на истината концертът надхвърли очакванията ми и то не заради качеството, музиката, ефектите изобщо професионализма, по-скоро като грандиозност, тъй като имах някакви защитни резерви. Сценарият, до болка познат, не изневери по никакъв начин на очакванията на публиката. Крайно малки части бяха кривнали от познатите ноти. Може би, както признава и самият Уотърс малко по-геополитически, социално ориентирано от познатото ни. Липсваха ми ужасно много обаче двамата исполини Гилмор и Райт, безкрайно. На тоя рев срещу човешките слабости му трябваше доза душа и доброта, каквато му придаваха двамата. Ревяхме като онемели, всички пееха, почупихме си ръцете, молехме се за още.

Няколко неща ми се въртяха в главата докато гледах тоя шедьовър.

Първо - колко ниско винаги е бил Роджър Уотърс в съзнанието ми предимно като човек, което разбира се не се промени много чисто като паралел с другите двама. Определено обаче преосмислих ъгъла ми на виждане. Може би и постоянно стрелящите послания от екрана ме накараха да се замисля. Дори, ако тоя спектакъл успее да накара един - двама да се замислят над посланието му, ще си е изпълнил моралния дълг, а и моите очаквания към артиста и човек Уотърс. Жалкото обаче е как за толкова години абсолютно нищо не се е променило и музиката и посланието му звучи толкова актуално, че чак тръпки те побиват. Хората обаче явно сме такива. Така, както не можем да съдим Уотърс за характера му, не можем да съдим и човешката ни природа и докато не фокусираме истинските ни врагове и не осъзнаем, че силата е в единството ни и след хилядолетия положението ще е същото. Определено ме накара да се замисля. Тотално промених отношението ми към тоя шедьовър на световната музика и изкуство.

Второ - липсата на Гилмор и Райт. Брутално е как нота, две стоят като катедрали на местата си и добавят като подправка нужната настройка на цялата картина и като с гумичка заличават и най-крайните арогантни и грандомански наклонности и острота на Уотърс. Солото в "Mother", в "Hey you" пръстите на Райт, солото на "Comfortably numb".

Трето - колко хубаво е да можеш да споделиш емоцията с близък човек. Бате Славчо (hug), "...thought ya might like to go to the show...", "...to me...". Незабравимо, никога.

Пътувайки към летището гледайки табелите по магистралата осъзнах, че не съм на остров, много странно чувство на неограниченост. Куцайки през огромна част на огромните разстояния в тоя извънземен град, недоспал, със запушен нос, нищо нямаше значение, аз бях там, а Гилмор не. "Together we stand, divided we fall."