"Фааабиооо"

Netbook Asus Eee Pc 1015p Ubuntu 11.10 Oneiric Ocelot

2011-10-18T22:11:00.003+02:00

Веднага след излизането на най-новата версия на Ubuntu - 11.10 Oneiric Ocelot реших да я инсталирам на нетбука ми. Посрешна ме разбира се Unity, който най-искрено ненавиждам. Не се забавих изобщо да се отърва от него и никак не бях очарован от това, което сварих като Gnome Classic. Както и да е бях склонен да пробвам с новия интерфейс, докато не открих проблема с интернет връзката. Network menager-a показваше активирани, както жичния така и безжичния нет, а такъв нямаше. Нямах нерви, пък и време да се занимавам, а и беше вече късно и реших набързо да кача едно Lucid 10.04, което имах свалено. Направих набързо едно буутващо usb и го оставих да се инсталира. Имах интересен проблем със следното съобщение след избиране на буутващата флашка:

vesamenu.c32: Not a COM32R image

1. Натискаме таб бутона.  
2. Пишем "live"  
3. Натискаме Enter.

Доста бързо се дигна системката, но с учудване установих същата ситуация с нета. Разбира се нямаше време да сядам да чета и го оставих за другия ден. Човъркаше ме и веднага на другия ден седнах и се зачетох. Като резултат на lspci получих следния изход:

 deyan4@netbook:~$ lspci  
 00:00.0 Host bridge: Intel Corporation N10 Family DMI Bridge  
 00:02.0 VGA compatible controller: Intel Corporation N10 Family Integrated Graphics Controller  
 00:02.1 Display controller: Intel Corporation N10 Family Integrated Graphics Controller  
 00:1b.0 Audio device: Intel Corporation N10/ICH 7 Family High Definition Audio Controller (rev 02)  
 00:1c.0 PCI bridge: Intel Corporation N10/ICH 7 Family PCI Express Port 1 (rev 02)  
 00:1c.1 PCI bridge: Intel Corporation N10/ICH 7 Family PCI Express Port 2 (rev 02)  
 00:1c.3 PCI bridge: Intel Corporation N10/ICH 7 Family PCI Express Port 4 (rev 02)  
 00:1d.0 USB Controller: Intel Corporation N10/ICH7 Family USB UHCI Controller #1 (rev 02)  
 00:1d.1 USB Controller: Intel Corporation N10/ICH 7 Family USB UHCI Controller #2 (rev 02)  
 00:1d.2 USB Controller: Intel Corporation N10/ICH 7 Family USB UHCI Controller #3 (rev 02)  
 00:1d.3 USB Controller: Intel Corporation N10/ICH 7 Family USB UHCI Controller #4 (rev 02)  
 00:1d.7 USB Controller: Intel Corporation N10/ICH 7 Family USB2 EHCI Controller (rev 02)  
 00:1e.0 PCI bridge: Intel Corporation 82801 Mobile PCI Bridge (rev e2)  
 00:1f.0 ISA bridge: Intel Corporation NM10 Family LPC Controller (rev 02)  
 00:1f.2 SATA controller: Intel Corporation N10/ICH7 Family SATA AHCI Controller (rev 02)  
 01:00.0 Ethernet controller: Atheros Communications Atheros AR8132 / L1c Gigabit Ethernet Adapter (rev c0)  
 02:00.0 Network controller: RaLink RT3090 Wireless 802.11n 1T/1R PCIe  
 deyan4@netbook:~$

Още в началото като си купих нетбука имах проблеми със слаб сигнал на безжичната връзка и си спомням, че инсталирах драйвера за wireless картата, но тъй като беше доста отдавна, а и не съм записал какво що се прави се поналожи да попрочета тук таме. Тъй като нямах абсолютно никакъв достъп до Интернет от нетбука се наложи да сваля на другия ми лаптоп нужните пакети и да ги прехвърлям с флашката. Имах проблеми със счупена зависимост между пакети, но леко по леко по веригата стигнах до верния ред на инсталиране на пакетите. А именно:

 1. patch_2.6-2ubuntu1_i386  
 2. dkms  
 3. bcmwl-kernel-source  
 4. rt3090-dkms

След инсталиране на пакетите, за да активираме промяната:

 deyan4@netbook:~$ sudo modprobe rt3090sta

След завършване на операцията би трябвало веднага да потече нета. Според доста места, от където четох трябва да променим и

 deyan4@netbook:~$ sudo gedit /etc/modprobe.d/blacklist.conf

като добавим в края на файла следните редове:

 blacklist rt2800pci  
 blacklist rt2800usb  
 blacklist rt2x00lib  
 blacklist rt2x00pci  
 blacklist rt2x00usb  
 blacklist rt2860sta

Вече имах нет, но при обновяване на ядрото установих, че въпреки че са инсталирани пакетите при инсталирането на ново ядро пакетът rt3090-dkms трябва да се rebuild-не. Аз разбира се повторих цялата процедура и успешно, но след това установих, че е става и по следния начин:

 dpkg-reconfigure rt3090-dkms  
 modprobe rt3090sta

Дервишово семе, Николай Хайтов

2011-10-08T14:17:00.002+02:00

Тоя възел, да ти кажа, много отдалече се завърза. Бях тогава на четиринайсет ненавършени години, без майка и баща. Баща ми го убоде мижу Селиховата крава, а майка ми загина от испанската болест. Раснал съм със стар бубайка и баба, ала на баба дясната ú ръка се вдърви, та нямаше кой къщната работа да върши, и дядо впря очите си в мен да ме жени. Мене не попита. За такива работи тогава не питаха, дето се женеха, ами старите си ги правеха сами. Чух ги веднъж само как си проговориха с баба:
- Младо е! – рече баба.
- Ще наякне! – рече ú дядо. – Само че трябва да се поогледаме за некое момиче!
Какво е гледал дядо и как – не мога да ти кажа, ала веднъж, като се върнах от паша, заварих у дома един адамбойлия мъж с една голяма ножица, в пояса набодена.
- Рамаданчо – каза дядо, – викнал съм терзия потури да ти ушие. Вапцани ли искаш или сури?
Друго питане не ме попитаха. Годиха ме, жениха ме – това беше всичкото питане: вапцани ли потури искам или сури?
Терзият дойде в сряда, в четвъртък потурите бяха ми ушити – вапцани потури, с капаци и гайтан, а в петък дойдоха тъпанарите на двора и зачукаха даулите на сватба. Даулите бият, казаните с месо врят, а пък аз още не зная коя ще ми дойде за невеста. Пресрамих се и попитах баба.
- От колибите ще бъде – вика, – не от село!
Ама коя? Каква? – нито баба да ми каже, нито аз имах кураж да питам. Коя? Каква? – вечерта се чак разбра. Припял ни беше ходжата, притупал ни беше тъпанът и дойде време да останем сами в одаята с моята невеста. Преди да влезем в стаята, дядо ме повика настрана и рече:
- Ще правиш, ще струваш, кръв да има утре сабахлем! Ако си – вика – станал мъж – карай мъжки! Ако не можеш – с нокти или пръсти, но да има кръв, инак цялото село ще се смее! – Бутна ме в одаята и заключи.
Седял съм една половинка от саатчето като вдървен, без да смея нито да гъкна, нито булото ú да сваля, докато най-сетне тя самата смъкна покривалото и се показа. Мислех, че ми е докарал стар бубайко некое женище, а видех момиче като пеперудка, бяло като мляко, със замиглени очета, ей такива! Вторачил съм се в нея като диво, а пък то ма гледа, гледа, а че прихна да се смее:
- Срам ли те е? – вика.
- Срам ме е!
- Защо се срамуваш? Я гледай колчави потури имаш! И какъв пояс! Искаш ли да поиграеме на пумпал? – И докато да кажа искам или не искам, хвана ме за пояса и взе да ме тегли, да ме развива и повива като пумпал. Така сме се хубаво заиграли, че не усетихме кога пропяха първите петли. Тогава ми дойде на ума за кръвта и ме налегнаха бърчините: „Ей сега ще се хубаво разсъмне и ще надойдат ония да питат за кръв. Ами сетне?“ Забеляза тя какво ми е и ме попита за какво мисля. Казах ú:
- За кръв!
- Аз – вика – ще ти намеря! – Наду се момичето, та лицето ú стана мораво и току бликна от носа ú кръв. Няма да приказвам тая кръв къде и как сме я размазвали – всичко мина, замина и заживяхме със Силвина като жена с мъж. Тя беше момиче, ала и жена си бе. В женското още от дете жената си я има. Дали е под миглите, или под ноктите, ала си я има, докато с мъжете не е същото. Един мъж, дето си няма брада за да прежули една женска буза – не е никакъв мъж! Макар че кога сърцето ще се размисли за жена, то не пита ни главата, ни брадата, както се случи и с мене. Докато се развивахме със Силвина и повивахме, докато сме се смяли и играли, то, сърцето, се навивало, навивало и когато изведнъж го дръпнаха да се развие, отскубнаха ми го заедно с корена.
Как се случи тая работа, да ти кажа, никой не усети. Всичко си вървеше – дето има една дума – като по вода. Никой не е и мислил, че под водата може да има скала, гемията ни да закачи и да направи парам-парчета. Силвина си седеше повече вкъщи, гледаше баба и ни дочакваше от къра с варена каша. Шеташе, метеше, старата ни къща бе огряла като слънце. Засмели се бяха и гредите ú – накичени от Силвина с разни цветове и билки, а пък джамчето на одаята плакнеше, бършеше три пъти на ден и в него утрин се оглеждаше и косата си разресваше. Имаше едни коси, ей оттука ако ги видиш – руси! Ако се поместиш малко – видят ти се червеникави, като че греят. Още като се поместиш – жълто злато като живо заиграваше по тях! Вземаше ли да се реше, аз заставах да я гледам. Гледах я, гледах, докато ме сепне дядо:
- Хайде, Рамаданчо, козите ти ще умрат от глад!
Каква е мъка било и с тия кози! Спряло се онова лятно слънце мързеливо на средата на небето и не слиза. Пет пари не дава, че невеста имам аз в село, та ми идва да подскоча да го брулна с кривака. И да го заровя в земята, повече да не излиза. Все да си е нощем, а пък аз все да си лежа до нея или пък да ú раздухвам миглите. Имах си една закачка, речи го игра, като се събудя сутрин, миглите ú да раздухвам, докато всеки косъм се подреди на място. Бях ú се врекъл на Силвина, като отида с дядо на панаира във Филибе, да ú донеса оттам едно кокалено гребенче за мигли, ала с вричането си останах. Един ден бях на коситба с дядо, а когато се върнахме вечерта вкъщи – заварихме празна, тъмна къща, без невеста. Баба ни каза, че братята на Силвина я отвлекли. Баба я не давала, бутнали я баба и я взели. Рекли, че Силвина от чеиза имала да си дозима. Метнали я на конете и докато надойдат хора – отгърмели към букака.
Какво ми стана, не мога да ти кажа, ала дядо, като ме видя, че ловя ножа, хвана ме и викна на баба:
- Давай въже!
Донесе баба въже, върза ме дядо за дирека, а че ми рече:
- Ти за семе ще ми трябваш, няма да мърдаш! Тука искам на Асан Дервишов внук да писне, а че тогава ходи да се трепеш, където искаш!
Качи се на мулето и хукна навън, като викаше на баба:
- Пази – вика – Дервишовото семе, инак главата ти отсичам!
Баба си познаваше дяда, не ме отвърза. Тука, в сърцето, сто пиявици като че се бяха впили, та го усещах отмаляло като мъртво и ако пърхаше нещо в него, то бе едната само надежда, че може пък Силвинините братя наистина за чеиза да бяха идвали. Най-сетне братя ú бяха, не бяха чужди!
С тая надежда съм се залъгвал до заранта, когато се върна дядо. Мулето беше в пяна – той в дрипи, дето се беше провирал из шубраците. Бутна ме в одаята и заключи, а те с баба се прибраха в тяхната си одая. Делеше ни една стена, а по средата имаше комин. На комина стената изтъняваше, та се чуваше каквото се говореше оттатък. Мушнах се там и заслушах. Дядо говореше тихо, но се разбираше всичко.
- Нямаше невеста! – рече той. Братята ú – едепсизите, разбрали, че си е още мома, и я дали на Руфатя за два пърча.
- Ами сега? – попита баба.
- Сега я влачат из гората – рече дядо – знаеш ли какво? Да изчукам Руфатовите като въшки с чифтето! И ще го направя. Ала не сега. Ще оженя Рамадана, ще почакам внук да дойде и тогава ще разплача майчицата на Руфатя!
Тия думи рече дядо, тия негови думи ме затиснаха в оджака и не шавнах. Тъй си ме завари утринта – в пепелта! На сутринта дядо доведе ходжата и ме заклеха: да се не бия, да се не давя в реката. Да се не карам и сбивам. Внуче да оставя деду и тогава главата си да кърша…
Сетне какво се случи, мина ей оттука, през сърцето го прекарах. Като с губерка. Първата губерка ми забиха, като се върна Силвина в село. Руфатови бяха ни комшии, делеше ни само един дувар, ала кога са се върнали, никой не ги видя. Около месец и нещо Силвина никому се не показа, че оня гад я беше дъвчил, бузите ú беше дъвчил като тесто, та не смееше да се покаже. Тогава се разчу кое и как се беше случило с нея.
Руфат я бил харесал още първия ден, когато я видел да ходи на двора, и си направил дупка на дувара да я гледа. Той беше седем години по-възрастен от мене и хайлазин. Не ходеше нито за дърва, нито на нива и помагаше в касаплъка на баща си. Пиеше ракия, зъбеше се и продаваше салтанати.
Два пърча имаха Руфатови, брадати пърчове, с два големи чанове на вратовете им окачени, като звъннеха, чуваха се през десет баира. Силвинините братя – Реджепа и Юмера – лакоми хора, чобани – мряха пък за чанове и пърчове. И се спазарили с Руфатя. Те поискали пърчовете, той – сестра им.
Разбрали, че си още ходи с корема на момиче, и му я дали.
Много ми се искаше да видя Силвина, ала оня звяр я държеше все под ключ и нямаше как. По едно време я измислих: стъмнеше ли се – качвах се на покрива на нашата къща и като се тулех зад комина, гледах в пенджерчето на Руфатови. Ей такова търкалце беше това пенджерче, но грейне ли вътре газената лампа, и всичко излизаше наяве. Е, не всичко, но пак: виждаше се как сядат на софрата… Как я вдигат… Как си постелват за лягане, как си лягат… Как си разпасва пояса
Руфат… и… очите ú не можеше да видя, но главата ú висеше все като прекършена… Той я хващаше за главата, подпираше брадата ú с палци и като диво я захапваше…
Докато светеше лампата, сърцето ми се топеше като свещ! Как се не стопи това сърце! Как се не свърши, та оставаше и за другата, и за по другата вечер? Баба ме усети, че се туля зад комина, и каза на дедо, а той я сряза:
- Нека – вика – да се точи! Зло да набира! И да се научи да не вади кръвта на жената през носа!
Прав ли, крив ли беше дедо – няма да го съдя, ала за злото беше прав: когато жалбата ти дойде много, само злото те подпира и спасява. Чучело видял ли си натъпкано със слама? Няма вътре нищо! Няма сърце, няма кокал, държи се само на едната слама. Мойта слама беше злото! И то ме на краката задържа. Злото, дето щеше да направя на Руфатя. То ми беше все в акъла. И под халището, и на къра. И денем, и нощем аз си мислех как с брадва ще го насека или с нож ще го наръгам в корема, за да не умре веднага, да се мъчи. Как червата му ще влача по земята, ще ги тъпча с краката и с нокти ще му ги късам. Сетне и това не одобрявах: с ножа щеше малко да се мъчи, и замислях нова мъка – да го душа бавно, на почивки, но разбирах, че като го пипна, няма вече да го пусна, затова и от душенето се отказвах и намирах нови мъки. Триста пъти съм го трепал и съживявал. Главата ми гореше. Хиляди пъти го клах и драх. Ръцете се напрягаха, зъбите ми скърцаха, докато най-сетне сламата в чучелото се подпали, треска ме затресе и се разболях.
Тогава дедо се уплаши. Не за мене, а за Дервишовото семе. Грабна ме и хайде в Триград, при дебелото Айше. Пои ме тя с разни горчилаци, маза ме с разни мехлеми, но само за една неделя треската ми угаси и ме оправи. Ала не ме върна дедо в село, ами ме остави в Триград с Делиюмеровите кози и заръча на Айшето да ме пои с каквото си ще, но без мустаки и брада да се не връщам. Така и стана: от горчилаците ли, от годините ли, не минаха няколко месеца, смъглиха се по лицето ми и мустаци, и брада… Не кой знае каква, ала брада! Поомекна и в душата ми – трябва пак от тая билка – живениче се нарича и се дава за мерак – и тогава дойде дедо.
- Хайде – вика – да те женим, че ръката ме сърби да разплача майчицата на Руфатя!
- Можеш да ме жениш – казах на деда, – да ме закопаеш и да правиш с мене каквото си щеш, но Руфатя няма да закачаш! Аз ще се разправям с Руфатя!
Накарах го клетва да ми даде и там, в Триград още, се ожених. Тоя път нямаше игра: и ризата беше изработена, и всичко стана, както си трябва, и дете ми се роди не на деветия, а още на седмия месец! Знаело, види се, и то, че бърза дедо му, и с два месеца изпревари рожделното си време.
Не бях виждал от години дедо да се смее – тоя път – засмя се… И легна да мре! Легна бе! На третия ден от раждането на детето – легна! Както си стъпваше ухилен, крътна се на одъра и лявата му вежда заигра сама. Повика ме и каза:
- Рамадане, бубайков, видех – кай – Дервишово семе и отивам да занеса на баща ти хаир-хабер. А Руфатя – кай – оставям в твоите ръце!
С тия думи замина дедо, а на моите ръце остави и детето, и жената, и Руфатя. Хайде, Рамадане, да те видим как се носят три неща само в едни ръце! Три неща: душманин, дете и жена! Слама – чучелото да подпира. Право да ходи! Кози да пасе, да оре и да яде. А джигера и сърцето ти – у касапина Руфат, свива ги, както си ще!
Отначало си виках да порасне детето, да го отбие майка му, че тогава да разрежа корема на Руфатя.
Сетне си рекох – хайде да проходи! Докато проходи то, и Силвина почна да излиза, и тя с дете на ръце! Бавно стъпваше по двора, като да беше извървяла много път. Фереджето скриваше лицето, та го не виждах, но очите ú често се извъртаха, мене търсеха да видят.
Дупка си пробих в плевнята и започнах да я гледам. Докато аз я гледах от плевнята, Руфат я следеше през прозорчето, мене пък жената следеше. Добре че кротка жена се случи, та не викаше и се не караше. Тихом си ронеше сълзите и не продумваше.
И се занизваха дните все такива: ора ли, копая ли или с козите ходя, но бързам да се върна, преди да се е мръкнало. Лепна се на дупката в плевнята и чакам Силвина да я видя. Ако я видя – смъкна и отрова, и умора, ако не я видя, цяла нощ скърцам със зъбите на Руфатя – дера го, душа го, тровя го и насит на душата не намирам. Много пъти съм решавал да го свърша, но като си помислех, че в затвора няма дупчица да има към Силвина – отмалявах и отлагах… И се понесе тъй животът, ден след ден, година след година. Ако не бяха пораснали децата ми, ако не бяха се оженили и народили свои, нямаше и да зная колко години са минали. Тарабата, дето ни делеше с Руфатя, дето е от дъбово дърво, взе, че изгни, а дертовете наши не изгниха. И на Руфатя, види се, не е било лесно всяка вечер с лед да заспива и да се събужда със слана, та колкото си беше ракиджия и бекрия, взе, че още се пропи. Не щеш ли, мина неговото царско време – взеха му касапницата и това го още смачка. Като не можеше с друго чивия да избие, и тая чивия взе да избива с ракия. Резна го тая ракия в гръбнака и го тръшна на легло. Момичето му в друго село се ожени и Силвина остана с Руфатя сама. Преди месец и нещо бутнах тарабата – гнилата – и влезох в Силвинините двори като у дома. От двора отидохме в одаята на Руфатя и седнахме вътре. За първи път тримата се събрахме на едно, от четиресет години за пръв път се гледахме с Руфатя очи в очи, а Силвина – между нас.
Грешна дума имам, агов, да ти кажа, а ми се поиска да прегърна Силвина пред очите на Руфатя, да я погледна в моите ръце, както съм я гледал в неговите цял живот, но тя не дава.
- Стига ни – вика, – че сме тука. Ако той беше звяр, не ставай и ти!
А сега ще попиташ ти какво?
Сега работата горе-долу върви тъй: на Руфатя все му студено, а магаре няма у Силвина и вместо да се гърби тя да носи дърва и да пали на Руфатя печката – ходя за дървата аз. Всеки ден по едно магаре дърва и пак не стига. Акт ми съставиха горските, нов се канят да съставят, та затова и нощем ходя. Бода си очите, трепя си ръцете да сеча, а сетне, като заспят горските, влача ги през дерето у дома и снагата си троша за тоя, дето ми е горил душицата! Грея и топля тоя, дето
четиресет години ме е държал ту в огън, ту в лед! А не мога да спра. Спра ли, Силвина трябва да сече. Та махни туй, ами впира някога работата и до помощ, като се храни: тежък, а трябва да се повдигне, да прощаваш, постелката му да се тупне и пикнята да се махне. Слаба жена такава работа не може да свърши и кой, кой – хайде Рамадана да слугува на Руфат! И слугувам, инак всичко ляга на Силвина… Чувам ги в махалата да си приказват: „Гледайте какъв комшия, какъв човек!“ Ала не видят какво ми е на мене – вътре… Вътре катраните, братче, врат ли, врат! Чакам Руфат да си отиде, да се оженя за Силвина, ала тоя кърджалия не си отива. Ето, в това е главният катран.
Искам под една черга да легна с нея като мъж с жена, а че тогава да става каквото ще… Жена, деца и цяла камара внуци ще прекрача и при нея ще отида, но между нея и мене се проснал Руфат, лежи, не мърда! А времето, агов, лети, коленете отмаляват. И се не знае дали, ако легнем със Силвина като жена с мъж, няма да осъмнем като братче и сестриче. Мисля си понякога: мъчи се той, мъчим се ние, защо не му отворя аз адовата порта, на която втора година вече хлопа? Няма да го
душа, нито да го давя: оставя ли го на студено две-три нощи и ще свърши. Тъй си мисля, но опре ли да я свърша, видя ли очите на Силвина вперени в мене – отпущам му края и хващам пътя за гората, сухи дърва за Руфатя да бера…
На това кръстопътче тъпча и не виждам накъде да хвана. Ако ти можеш да ми кажеш – кажи, ако ли не – помагай да качим дървата на магарето и да вървя, че оня кърджалия е затракал вече зъбите и чака.

Пълният текст на разказа, преписан от петдесетото по ред издание на сборника „Диви разкази“, в това число 18 български и 32 чуждестранни (на 23 езика). Издателство „Слово“, поредица „Нова българска библиотека“, Велико Търново, 2001г.

http://zelenkroki.wordpress.com/

Компютърен набор: Анна Войнова, 7 клас, ученичка в СОУ „Петко Рачев Славейков“, Трявна.

29.03.2011 Palau Sant Jordi, Barcelona, Roger Waters The Wall Live.

2011-04-01T12:22:00.003+02:00

Да, аз бях там, за мое огромно съжаление обаче Сър Дейвид Гилмор не дойде.

Не знам от къде да започна. Май е редно да се започне с мястото на събитието. Чутовен град, камо ли по моите ограничени разбирания за чутовност. Див монументализъм, както сподели и бате Славчо. Огромните площади, особено плаца Испания, кулите близнаци (тип Властелинът на пръстените), цялата местност около хълма Монтжуик, нечовешка гледка, олимпийското градче... Махахме крачоли ние малките хорица в тая извънземна действителност и само пърхахме с мигли. Някой ден цялото това място ще си се вдигне и ще си отлети на неговата си планета, сигурен съм. Архитектурата не беше нищо непознато, но размерите бяха разтърсващи.

След доволна разходка, въпреки ограниченото време, дойде заветният час. Разбира се отидохме по-рано като в последствие разбрахме, че не е било нужно. Две дълги черни опашки бяха затиснали двете крайни части на зданието. Пакистанските биреноски не спираха да сноват и да захранват жадната маса металяги прясно накичени в скъп мърчандайзин'. Редно е една вметка да направя, на тоя град ще му изпият кръвчицата пакистанците, мароканците и китайците. Фул макс. Както и да е за всеки има място под слънцето. Скоро успяхме да влезем. Сградата наподобява силно като размери на тукашната Палма Арена като в нея са забивали знайни и незнайни световноизвестни (познати дори в Европа :) ) групи. Бяхме длъжни разбира се да опитаме да слезем долу на пистата, но без успех. Седнахме и зачакахме. По едно време вдигнахме поглед и видяхме над нас самолета, който разбиват в края на "In the Flesh". В интерес на истината концертът надхвърли очакванията ми и то не заради качеството, музиката, ефектите изобщо професионализма, по-скоро като грандиозност, тъй като имах някакви защитни резерви. Сценарият, до болка познат, не изневери по никакъв начин на очакванията на публиката. Крайно малки части бяха кривнали от познатите ноти. Може би, както признава и самият Уотърс малко по-геополитически, социално ориентирано от познатото ни. Липсваха ми ужасно много обаче двамата исполини Гилмор и Райт, безкрайно. На тоя рев срещу човешките слабости му трябваше доза душа и доброта, каквато му придаваха двамата. Ревяхме като онемели, всички пееха, почупихме си ръцете, молехме се за още.

Няколко неща ми се въртяха в главата докато гледах тоя шедьовър.

Първо - колко ниско винаги е бил Роджър Уотърс в съзнанието ми предимно като човек, което разбира се не се промени много чисто като паралел с другите двама. Определено обаче преосмислих ъгъла ми на виждане. Може би и постоянно стрелящите послания от екрана ме накараха да се замисля. Дори, ако тоя спектакъл успее да накара един - двама да се замислят над посланието му, ще си е изпълнил моралния дълг, а и моите очаквания към артиста и човек Уотърс. Жалкото обаче е как за толкова години абсолютно нищо не се е променило и музиката и посланието му звучи толкова актуално, че чак тръпки те побиват. Хората обаче явно сме такива. Така, както не можем да съдим Уотърс за характера му, не можем да съдим и човешката ни природа и докато не фокусираме истинските ни врагове и не осъзнаем, че силата е в единството ни и след хилядолетия положението ще е същото. Определено ме накара да се замисля. Тотално промених отношението ми към тоя шедьовър на световната музика и изкуство.

Второ - липсата на Гилмор и Райт. Брутално е как нота, две стоят като катедрали на местата си и добавят като подправка нужната настройка на цялата картина и като с гумичка заличават и най-крайните арогантни и грандомански наклонности и острота на Уотърс. Солото в "Mother", в "Hey you" пръстите на Райт, солото на "Comfortably numb".

Трето - колко хубаво е да можеш да споделиш емоцията с близък човек. Бате Славчо (hug), "...thought ya might like to go to the show...", "...to me...". Незабравимо, никога.

Пътувайки към летището гледайки табелите по магистралата осъзнах, че не съм на остров, много странно чувство на неограниченост. Куцайки през огромна част на огромните разстояния в тоя извънземен град, недоспал, със запушен нос, нищо нямаше значение, аз бях там, а Гилмор не. "Together we stand, divided we fall."

Редакцията е немислима и безсмислена.

The Orb feat. David Gilmour

2010-10-24T02:38:00.002+02:00

Късно пиша по темата и аз не знам защо. Важното е, че намерих нужната кондиция да седна да драсна някой ред... Излезе на 12-ти новият албум на The Orb feat. David Gilmour. Очакван силно. Файнъли. Ако не се лъжа на същия или ден по-късно вече го слушах. Отначало ми се стори разхвърлян, безсмислен, различен от това, което очаквах, от това което излезе в пространството. С времето обаче му хванах смисъла, поподредих го или той пречупи мене, не знам. Знам единствено, че колкото повече го слушам, толкова повече ми харесва. Вече излязоха доста видеота от турнето на Роджър Уотърс и се изкушавам да понадникна, въпреки че не искам да си развалям кефа после. Отделно из коментарите мернах, че на определени турнета бил "по-ентусиазиран", да видим. Попаднах също и на това -

“Фен съм ти цял живот, човече – казва мъжът на средна възраст на име Фред. – Wish You Were Here – обикалях Европа, когато се отворих на него. Това е най-великият албум на всички времена! Сигурно е страхотно чувство да си дадете сметка какво влияние сте оказали на моето поколение.”

“Обикновено не го разбираме, преди да се качим в твоята кола” – отговаря му Уотърс с хладен британски тон, като закопчава колана си.

Вари го, печи го, тва си е Роджър Уотърс и толкова. Ето парчета от "двете страни" на албума. Отначало харесах първо едната, след това другата, а сега слушам еднакво и двете.

Ню

2010-09-22T18:29:00.006+02:00

Седя и мисля, както казват, а понякога само седя... Та, чета стари "публикации" и трудно се припознавам вече. Сигурно ще да съм поозрял, макар и леко, спортно. Може би и цикълът работа - учене - физически нужди така поспомогна, не знам, пък и не ме интересува, резултатът е налице. Позапочнал съм да фокусирам, хаотичния поток, често и излишни размисли, да рационализиращо - оптимизирам, осмислям безмерния хоризонт безсмислие. Кратко лято, силно рационално оползотворено. Слушам си Флойди Флойд, гледам Юнайтед, аз оуейс. Нови запознанства, нови емоции, нов албум на Сър Дейвид Гилмор с The Orb (в очакване да излезе), купен билет за Роджър Уотърс през март в Барселона (с бате Славчо (хъг)). Далеч от филми, интриги, комплексари, убитаци, курвенски истории, абе рахат работа, както се казва на чист български, един вид чак сега като го написах го осъзнах. Едно приятно, спокойно по моему карам, къде доволен, къде не, бутам. Май не ми се и пише вече, абе к'от стани.

Силно обещаващо изглежда новият албум на Сър Дейвид и Орбаджиите. Единствено фигурата на прошарения кеймбриджски чаб ме успокоява, че няма да се разочаровам, много естествен ход от негова страна към амбиент - чил аут (за мен) клона. Така последно време, преди да разбера за албума, винаги съм си мислел, че поне още един албум трябва да направи, един последен реверанс към публиката, но явно "поне още единия" ще важи за следващия на този октомврийския. Дано. Нямам търпение да го видя и с Роджър Уотърс да свирят "Удобно вцепенен", както Сър Дейвид е обещал на някой от концертите от турнето на "Ричард Гиър" :) Сега ми идват на ум некои работи, които им беше крайно време да се случат и ми е нужно време да осъзная, тепърва да им сложа +/- етикет. Да видим.

Частта след появата на котката е толкова влудяващо зарибяваща, че ме е страх и да помисля за къв чудовищен албум става въпрос, дано има повече Гилмор.

Добре дошли в България.

2010-07-04T13:08:00.004+02:00

Това, което ще разкажа, мислих да го направя по-отдавна... Нещо, което определено ще остави трайна следа в съзнанието и живота ми и ще затвърди окончателно определени мои виждания. Та за какво става дума? Става дума за една реална личност, сякаш излязла от гениалните очерци на Георги Марков за социалистическа България. И наистина, искрено, всеки ден, се удивлявах, колко всъщност си прилича въпросният образ с тези от книгата на писателя.
Краят на септември, 2009 година, Варна. Така се случи, че започването на втората ми студентско-учебна година във Варна ме завари без дом. Наложи се да правим ремонт на единия апартамент, а другия го бяхме дали под наем. С едно приятелче решихме да си търсим някъде квартира за няколко месеца. Той работи, аз уча. Краят на септември обаче не е най-подходящото време да си намериш нещо добро (става дума за Центъра, до ИУ Варна, където искахме), защото вече всичко е наето, годината започва на 15 септември. Търсихме, обикаляхме, един-два пъти, без резултат. Стана вече началото на октомври и аз искрено започнах да се притеснявам за местообитанието ни. Един ден попаднахме на обява, 250лв за цял апартамент непосредствено до ИУ Варна, буквално на 20 метра от входа... Всъщност, май я бяхме срещали и преди тази обява, но никой не я взема на сериозно. Това, което ме привлече беше, че обявата се предлага от фирма. Реших, че може и да е истинска и се обадих. Вдигна ми жена от фирмата, разбрахме се след час да се чакаме на входа на блокчето. Блокчето е от старовремските, може би от първите, строени във Варна. 4-етажно, с вътрешен двор и гаражи, апартаменти със старите руски секрети, които не се продават от години и които макар и стари и не толкова секретни, не знам да има бандюга, която да разполага с нужните оръжия на труда, за да отвори това „чудо” на заклюването на врати. Апартаментите вътре са с високите, гравирани с гипсови украси тавани и с нехарактерно, за днешното строителство, разположение на стаите, като например наличието на нещо като антре, предхождащо огромния хол и явяващо се преходна част между хола, коридора и друга стая. Апартаментът беше откровено стар, с абсолютно типична, социалистическа мебелировка, със старите кафеви мебели, пералня Мраз, нафтова печка, хладилник Бирюса, печка Раховец, характерните балатуми по земята, малоумни лампиони и прочие. Зачудих се, обаче, защо за този наистина огромен апартамент, на, може би, най-хубавото място във Варна, за 3 стаи (и една заключена), плюс баня и тоалетна, му искат 250лв., т.е по 125 лв на човек в нашия случай като спокойно в този апартамент биха живяли 5 човека?
Жената обясни, че хазяинът живеел в Русия, минавал към България веднъж на 3-4 месеца и оставал за по 1-2 дена (в заключената стая). Било толкова евтино, защото всичко било старо, а и искал просто да взима някакви пари, каквито и да е, от въпросния апартамент.
Като претеглихме малко нещата, като сравнихме и преценихме най-вече съотношението цена/място (и най-вече място!) към другите места, които бяхме обиколили, като например боксониера на тавана на един 8-етажен блок, макар с чисто ново обзавеждане, климатици и путки майни, но боксионера, в която повече от 3 човека не могат да стоят без да умрат за въздух, за 600лв!!! и въпросното място, сметнахме, че старостта може да се преглътне за сметка на прекрасното местонахождение и цената, разбира се. Решихме, че ще го постегнем малко, ще изчистим и така...
Навихме се, тръгнахме да правим договора като, разбира се, чак накрая, жената ни уведоми, че освен 250лв. за първия наем и 250лв. депозит, който ще ни върнат последния месец, дължим и 200лв. комисионна за фирмата...Никога не бях чувал комисионната да се поема от този, който наема апартамент, а не от собственика, който е възложил на фирма, да му търси клиенти. Както и да е, след известни спорове склонихме, засякохме водомера и електромера, описаха инвентара и се нанесохме. Разбрахме се с момчето да дойдем след няколко дни и да изчистим. Няма смисъл да ви казвам, че такова място НЕ МОЖЕ да се изчисти! Просто всичко е толкова старо и толкова похабено, и толкова наслоено, че е наистина невъзможно. Аз бях отчаян, че може да съществува такава нечистеща се мръсотия. Успях да спретна малко големия хол, в който мислих да живея най-вече. Донесох огромен килим, изпрах пердета и т.н и т.н, залепих и окачих по тапетите на стената шалове и плакати на Левски и „Б” и стаята малко по малко придоби приличен вид. Другото момче, както казах, работи и отначало се знаеше, че той ще идва сравнително рядко като от сравнително рядко стана много рядко и общо взето за целия ни/ми престой в апартамента, той спа там само 3 (три!) пъти! Малко по малко свикнах с атмосферата, макар задължително да ходих винаги с чехли (никога не ходя с чехли) и да ме беше откровено гнус да влизам в кухнята и банята, която чистих поне половин ден и все едно нищо не бях направил. Не знам защо избрахме това място, по дяволите, но сякаш нещо там ме привличаше.
След като се установих и приключих с чистенето, вече разбрал, че аз не мога да приключа с него, но, изглежда, то е приключило с мен, започнах да изследвам къщата. Абсолютно всичкият инвентар на нейните собственици си стоеше. Шкафовете, лавиците, книгите...Веднага ми направи впечатление книгите, около 500 книги, в които се срещаше най-често името Москва, Варшава, енциклопедии на Москва, Варшава, Прага, снимки от Москва, Варшава, Прага, историята на Москва, Варшава, забележителности в Москва, Варшава... Отвратително ми стана, отваряйки друг шкаф, от който изпаднаха видео касети...Но не какви да е видео касети, а около 10 с лика на Че Гевара и още поне 10 със заглавия „Ляворадикалните движения в Никарагуа, Боливия” и прочие и прочие документални филми за Куба и комунистите в Латинска Америка. Още по-шокиран бях, че имаше тетрадки, в които както ние, примерно, си лепим снимки на играчи на Левски, тук си бяха лепили изрезки на накякви революционери (разбирай, терористи), комунисти от Латинска Америка, русия, чекисти, КГБ и прочие...В друг шкаф намерих снимки...От тях ме гледаше най-вече мъж, висок, строен, с остри черти и торбички под очите, сниман пред паметници и монументи из Куба, Русия, в някакви масови компании на добре облечени хора, явно част от някакви визити и делегации. В най-горния шкаф, заключен с катинар, който едва успях да открехна, отвътре изпопадаха няколко неща, които вече тотално ми дадоха да разбера къде се намирам. Изпадна партийната книжка на въпросния, живеещ в Русия, идващ на 3-4 месеца веднъж за по 2-3 дни и спящ в заключената стая, човек. Партийна книжка, чинно попълвана чак до 89 година...След това, не! Направи ми впечатление, че този човек е и доста млад, на около 41-42 години, не помня точно. Но това, което ми направи още по-голямо впечатление, бе, една папка с написани на пишеща машина около 70 страници, дипломна работа на тема „Ляворадикалните, революционни движения в Никарагуа, Боливия, Куба, Латинска Америка”. Зачетох се в първите две страници и спрях... Друго привлече вниманието ми. Два пагона, милиционерски или военни...сякаш военни, с три петолъчки на всяка. И гилза, употребявана гилза, голяма гилза, с която вече е стреляно. Живеех в къщата на болен комунист, който има тетрадки, в които като дете си е лепил образи на комунисти и терористи, човек, който изпитва откровена, огромна любов към ляворадикалните движения в Латинска Америка, за които е писал и дипломна работа, човек, имащ в дома си тонове литература, книги, снимки, вестници, видеокасети, изрезки на тематика комунизъм- Русия-Куба-Латинска Америка-Че Гевара, притежаващ милиционерски пагони и гилза, с която вече е стреляно!
Заболя ме главата, но колкото повече шкафове започвах да отварям, толкова по-зле ставаха работите. Намерих и снимка, на човекът, облечен в униформата, от която бяха и въпросните пагони. Не знам защо, но този човек ме плашеше. Но същевременно и за една секунда не ми дойде на акъл да зарежа тая къща и да се махна.
Започнах да живея там. Сам. Другото момче, както казах, идваше изключително рядко. Направи ми впечатление, че този човек явно не е бил особено популярен и обичан. На няколко пъти, съседи, виждайки ме да влизам в апартамента, ме гледаха с откровена ненавист, смесена с любопитство, явно не беше традиционна гледка да виждат човек да влиза в този апартамент. Веднъж, прибирайки се, попаднах на събрание на входа, попитаха ме къде живея, казах в апартамента на едикойси, последва смущаващо мълчание и „Виждал ли си го? Идвал ли е на скоро?”, отговорих честно „Не!” и отговор „И по-добре!”. Смущението ми започна да се засилва и от непрекъснатото звънене на телефона. Обаждаха се всякакви хора, очевидно различни, мъже и жени, и питаха „Ало, едикойси?” Казвах „Няма го.Аз съм квартирант.Не знам къде е!” и винаги последваше затваряне на слушалката от тяхна страна.
Постепенно свикнах. И една сутрин, може би 15 дни след като се нанесох, в просъница, чух вратата да се отваря. Стреснах се много. Чух как се търкалят колелца на куфар и през преходното антре на хола, което води и към заключената стая, видях високия мъж от снимките. Направих се на заспал, докато той отключваше стаята си и преглеждаше дали всичко по заключените шкафове и книгите му е наред. После отиде в кухнята. Станах, облякох се, минах през банята, измих се и влязох директно в кухнята за челна среща. Поздрави ме, каза ми как се казва, аз се представих и, Богу ми, първото нещо, което ми каза този човек, без никога да ме е виждал, е „Ти си студент, нали? Във ВИНС-а? Да знаеш, че аз се занимавам и с „посредничество”, ако ти трябва някой изпит, обади ми се. Цените варират от 200 до към 400 в зависимост дали е редовен или поправителен”. Аз направо онемях, смотолевих там нещо, „Да, ще видя, ако има нещо” Второто, което ми каза е „Виж, аз сега имам малко проблеми, ще поостана, няма да ти преча, ама ще те помоля ако някой звъни на вратата или по телефона, да не вдигаш. Все едно ме няма...Няма да отваряш на никого” Казах му, че много пъти са го търсили по телефона, сбръчи чело, но нищо не каза....
И така започнах да живея с най-странния човек, който някога бях виждал. Не знам защо, пак повтарям, нещо ме привличаше да остана и да разбера какъв е този човек. Можех на секундата да се преместя, да отида на 100 места, при приятели, да си пътувам от къщи, все пак са някакви 50км., но не, останах... Целият живот, цялото ежедневие на този човек, което виждах, беше наистина излязло от книгите. Всичко, което ползваше, беше съветско, некапиталистическо.Четката му за зъби, пастата, някаква стара руска, пяната му за бръснене, която беше отново руска и в тубичка от паста за зъби. Ютията му, разклонителите, ножовете, вилиците, шотовете за водка, всичко...Вареше си всяка сутрин 4 големи картофа и 5 яйца, пиеше чай и четеше някакви странни, очевидно пропагандни вестничета, които никога не бях виждал. От стаята му чувах да звучи Канал 1 и никога друго, непрекъснато говореше по GSM-a, който беше най-стария SIEMENS A35, мисля, възможно най-изчистениq от капиталистическо влияние телефон. Нямаше кабелна, нямаше нищо в тази къща, което да напомня, че сме 2010 година. Нямаше и интернет, аз прихващах безжичен от няколко мрежи в центъра...Переше с някакъв руски сапун, правен от мас, киснеше си дрехите в една кофа, ходеше с от ония руските шапки с ушанки, с прави дънки, пуловер от абитуриентската на Сталин и една стара шуба. Непрекъснато заварвах в кухнята някакви календари на Че Гевара, а в торбата с боклука някакви пликове от кореспонденция с руски и кубински хора.
Най-интересното, че този човек наистина беше адски незабележим и потаен. Или стоеше заключен в стаята си, или беше някъде навън. Много рядко се засичахме изобщо, а е имало и период от 4-5 дни, в които изобщо не съм го виждал.Само че станаха вече почти 10 дни откакто беше в апартамента, а на мен това никак не ми се нравеше. Веднъж му казах, че са ни информирали, че минава само за ден-два, че ще идва приятелката ми за по-дълго и предпочитам да сме сами. Каза ми, „Да, да, малко проблеми имам сега, утре заминавам за София”. Това утре беше всеки ден. Цяла седмица ме лъжеше, нямало билети за влака (винаги пътуваше с влак, дори до Русия и Армения, за което ще стане въпрос по-нататък!), станал някакъв проблем, не знам си кво си. Приятелката ми дойде, а тоя още беше в апартамента, макар да стоеше заключен в стаята си и два пъти на ден да ходеше до тоалетна или да си свари нови 4 картофа и 2 яйца. Няма да казвам, че на приятелката ми и се взе акъла от това, което видя като обстановка. И може би с всички беше така, но на мен съвсем друго ми беше в главата, това място ме привличаше особено...Исках да разбера какъв, по дяволите, е този човек. След известно време едикойси замина за София. После пак се върна. После пак отиде в София и пак се върна. После замина за Русия. И пак се върна...И нямаше нищо вярно в това, че идвал веднъж на 3-4 месеца и стоял по 1-2 дни. Идваше почти всяка седмица, а веднъж стоя цял месец. И тогава, един ден, на 3 март, почука на стаята ми и влезе. Каза ми:
-Петьо, виж какво, предпочитам да ти го кажа, вместо да го научиш от вестниците. Аз съм човек на Алексей Петров, може и да си го чувал. Сега имаме големи проблеми. Но аз не съм направил нищо лошо, не искам да се притесняваш. Не съм убивал, не съм заплашвал никого. Аз просто му пиша книгите и дисертациите. Но е възможно да имам проблеми, дори в дома ми да нахълтат барети...
Мен ми се еба майката, заклевам се...Стоях и го гледах като насран, а той ми вика:
-Може и да си чул от медиите за Алексей, знам че вие, младите, не се вълнувате много от такива неща...
-(По, дяволите, дали бях чувал?) Ами чувал съм май, да, ама...нищо повече!
-Ами да знаеш, че го изкарват жив дявол, но той е ангел, казвам ти, той е велик човек и много скоро всички ще разберат какъв е. Само още малко да го държат, така ще се разпее, че държавата за половин ден ще падне.
Този човек говореше с такъв плам и любов за въпросния г-н Алексей Петров, че наистина ме побиха тръпки...
Както казах, беше 3 март. Той се беше пременил в някаква смесица между костюм и униформа, а на сърцето си бе сложил някакъв медал с петолъчка:
-Отивам в руското консулство да празнувам.Днес е велик ден...
Не спомена нито веднъж думата България...
Този човек беше типичния социалистически прототип. Живееше само на муфта, отиваше в руското консулство на празник, пременен в униформа, а всъщност отиваше да се наяде и напие. Всяка вечер ходеше из някви познати пак да се наяде и напие. Вкъщи хладилникът беше празен, караше я само на картофи и яйца, нямаше пари за нищо (или не искаше да дава). Колко пъти съм го засичал да яде от моята храна, а оправданията бяха:
-Ами теб щото те нямаше 3 дни, за да не се развали, го изядох...
Как се разваля за 3 дни 1кг сирене и една кутия кюфтета с картофи соте, примерно?
Но в интерес на истината, за да сме коректни, винаги ми възстановяваше това, което ми беше изял...След седмица. Купуваше някакви готови кюфтенца, вареше картофи и взимаше някакво долно сирене, или ако ми беше изпил бирата, ми взимаше една бутилка ММ, нещо такова, но ги „възстановяваше”. Живееше ден за ден, чакаше винаги „някакви хонорари”, и пак ходеше до София и се връщаше. Разправя ми как там спял вече във фоайето на някаква редакция, щото имали интернет, за да можел да пише „нещата си”, а и го хранили и поили.
Ужасно много исках да разбера повече за това какъв е, кой е, за Алексей Петров...Наистина ми беше фикс идея по едно време. Правих се обаче, че съм тотално дезинформиран и няколко пъти съм го подпитвал просто ей така, уж между другото кво става, как е. Личеше си, че не иска да отговаря, но го гложди от вътре. Забелязваше се някакво пламъче в очите му като се отвореше темата...Като всеки малък човек, който по някакъв начин се е добрал до някаква „голяма” тайна или някаква връзка с „големите”, поради малката си човешка същност, този човек изпитва огромното желание да покаже чувство на значимост, на важност, на превъзходство, да покаже, че играе някаква „голяма” игра, че е доверен в някакви силни тайни...
Един ден седнахме двамата, след доста чашки вино, се поразприказва. Това ми беше и идеята. Попивах всяка дума.
Както вече знаех, пишел книгите и дисертациите на Алексей Петров. В месеците и годините преди да арестуват Трактора, си живеел меко казано айляшката. По цял ден киснел на басейна „Спартак”, в джакузито, спял в хотела, ял и пиел на корем. Няма да описвам всички обяснения в любов, възхищенията, възклицанията и въздишанията по Алексей Петров, които ми разказва. Каза ми, че арестували Трактора, защото бил адски неудобен. Имал мисия?, лятото да предизвика предсрочни избори като разклати държавата. Службите обаче го надушили и прибягнали към конкретни действия. Б.Б и Ц.Ц били изключително притеснени, тъй като Трактора бил човек с невъобразимо влияние. Заповядали, живи, умрели, Трактора да се усмири и да не му се позволи да върши каквото и да е и най-вече да не приказва. Разказва ми, че нямало партия, в която той да няма влияние. РЗС, естествено, била негова и въпреки че всички си мислили че е провал, била изумително сполучлив проект, който в бъдеще щял да има своята роля в цялата мозайка, която, според хазяйна, била изцяло дело на Алексей. Разказва ми, че самият той, хазяинът, е трябвало да стане депутат в това правителство, но предпочели друг ход. Разказва ми за интимните отношения на Алексей с Надето Михайлова, как той (хазяинът), бил свидетел как всякакви депутати, министри и велможи идват на крака на басейна „Спартак”, облечени, изтупани, лъскави и как Алексей слизал по халат и бански като демонстрирал тотално превъзходство над тях.
Алексей Петров бил единственият, който се борил срещу нахлуването на ислямския фундаментализъм в България с всякакви средства. Водили жестока война с Доган като се кълнеше, че знае страховити работи, които обаче му е забранено да казва. Изпращал хазяинът ми на „мисии” из Родопите, да наблюдава, да шпионира и да описва състоянието там. Каза ми, че Алексей бил много близък и с Волен и подкрепял със солидни пари и него. Разказва ми, че зад Алексей стоят изключително дебели интереси, спомена израелските и руските разузнаватели, военните.
Каза ми, че ако Алексей си отвори устата за всичко, което знае, държавата ще падне за няколко часа. Наистина говореше за него като за баща, като за най-любимия човек на света. Каза, че Алексей хранел десетки хиляди хора, работещи за него. Счетоводители, писатели, охранители, от абсолютно всяка професия, която ми дойде на ум, Алексей имал свои хора. Плащал на всички с една нула повече, отколкото по принцип. Ако една счетоводителка взима 1000 лева, при него взимала 10 000... Не ми каза колко е взимал той. И така нашия хазяин си живеел чудно, но дошла началото на 2010 г. и Алексей потънал в следствието. А най-неприятното за нашия човек е, че при въпросната операция на НСБОП, която всички гледахме по телевизията, точно в същия ден, сутринта, на бюрото на Алексей Петров стояла новата книга (писана от хазяина), която била меко казано неудобна и трябвало да излезе няколко седмици след удара. Ударът, разбира се, не е с цел книгата, а (според хазяинът), че Алексей, както казах, имал мисия? да предизвика предсрочни избори до началото на септември... А Алексей имал всичкия ресурс на света да го направи. И хазяинът ми бил част от „големия” план. Срещали се на тайна „оперативка” в някаква легендарна къща до Трявна, която изключително малко хора знаели. Каза ми, че не мога да си представя за какви хора е ставало дума на тая среща в Трява, но макар и пиян изключително много се сдържаше. Разправяше ми що руски другари е приемал в тая къща, спали на същото това легло, на което спя и аз. Погнусих се! След изземането на целия инвентар от офисите на „Спартак”, сред които и книгата, хазяинът меко казано се притеснил за съдбата си, нямал пари, нямал нищо, останал единствено в страх, че и него може да го сполети ареста. Затова и се покрил, върнал се и към старото, „любимо” занимание, да урежда изпити. В УНСС, във ВИНС-а, имал дебели връзки (пак по линията на Алексей), и за него нямало невъзможни неща. Така „свързвал” двата края по настояще. Пишел и някакви неща, за които получавал някакви хонорари.
Забравих да кажа, че той има семейство. Жена и дете. На въпроса, къде са, ми отговори- в Армения. Защо? Отговорът му ме потресе.
- Защото там е евтино. По-лесно ми е да ги издържам. В Армения още е комунизъм, кажи речи, всичко е много евтино, само дето няма почти нищо. Затова със 100 долара на месец ги издържам...Било им много трудно, не можели да се оправят с арменския, с нищо, ама му излизало евтино...Затова да стояли там. Пък и не били на сигурно в България.
Този човек беше обрекъл семейството си на полуживот и беднотия с ясното съзнание, че така го прави и така го иска. И думите му „там е комунизъм, няма нищо, ама е евтино” ми доказаха окончателно за какъв човек става дума...Че и него, както цялата върхушка, и не само, от тази система, не ги интересува ни комунизъмът, ни капитализъмът. Тях ги интересува да им е добре, да могат да ядат и пият на басейна „Спартак”, да взимат големите, незаслужени хонорари, да си сучат от „държавно снабдяване” или всякаквите други благинки, да си шибат к.рвите (много пъти ми се е хвалил), а другите нека си живеят в блатото на мизерията, беднотията. Но в случая още по-гнусното е, че не ставаше дума за другите, обикновените хора, простолюдието, за които пет пари не дават, а за собственото му семейство...
Казах вече, как е човек, живеещ за муфтата и далаверата. Например, честването на арменския геноцид. Нашият, със самодоволна усмивка, ми съобщи, как се уредил да присъства на възпоменателното шествие и после да присъсъства на „яденето и пиенето”. Казал, че семейството му е в Армения, какъв жесток живот на борба живеели, колкото тежко било положението, как ги репресирали турците, и го поканили... Лицемерът сам ми каза, че той самият е искал те да живеят там, щото му било „евтино да ги издържа”, но за пред „яденето и пиенето” става друга историята. Както отърва, всъщност. Отвратителният, комунистически манталитет на този човек по нищо не се различаваше от всеки друг образ, за който сме чели в книгите. Тези хора са сякаш правени по калъп. Малкият човек винаги взима себе си като център на вселената. Него не го интересуват другите, за него те са просто инструмент, който да му върши работа, който да се използва, който да обслужва и слугува. Нулева честност, нулеви морални задръжки, нулеви ценности.
Няма смисъл да казвам, че не плащаше ни ток, ни вода, а телефонът до отряза сам, че да не го търсили...И така дойде предпоследния ми месец там. Дойде време да му плащам наема и му казах, че ми дължи 250лв. депозит, с тях ще си платя последния месец, дефакто нищо няма да дам. Той този депозит го беше изхарчил отдавна. Пребледня. Каза ми:
-„Абе ти нали ще дойдеш пак септември, тогава ще върнем депозита, сега нямам абсолютно никакви пари, чакам хонорари...”
Викам, не. Последният месец съм си го платил вече. Нямаше какво да направи, склони.
Да ама след два дни почука на вратата ми и ми каза:
-„Абе, Петьо, аз не очаквах така с тоя депозит да стане, разчитах на тези пари и тъй като нямам никакви пари, проблем ли ще е да дойде един човек да спи в кухнята и да ми плаща, даже вече ми е предплатил, че да имам някакви пари все пак. Ти като си заминеш следващия месец, той ще остане за през лятото. Той ходи на работа, прибира се много късно, става много рано, дори няма да го виждаш”...
Имах ли избор... Разбира се, нищо в това, което ми казваше, не беше истина. Отново!
Въпросният човек беше още един болен русофил, дори по-дразнещ от хазяинът, защото хазяинът, поне, каквото и да написах досега, беше тактичен човек. Знаеше кога е удобно и кога не, съобразяваше се с момент и обстановка... А тоя, новият, беше сервитьор, на около 40 години, типичния соц. плейбой, шибащ някаква рускиня с дете, живееща в България, с мъж, българин, който работи в Испания. Абсолютен боклук! Пиеше по 24 часа на ден, непрекъснато кухнята беше окупирана от някви руснаци и русофили, вечеринки, на които се напиваха като лайна или пък я караха по-леко, пускаше се тихо „Страна Огромная” и се разказваха някакви пламенни истории за СССР и геополитиката и. Правеше впечатление, че наистина всички присъстващи бяха много добре запознати с политиката на Русия. И то доста детайлно и то доста задълбочено. Сякаш всички, по някакъв начин, участваха и живееха в това нещо. Всичко, което казвам, е истина. Аз слушах от другата стая и не вярвах на ушите си, че съществуват такива хора. Всеки, може би, изпитва симпатии към някоя държава, към музиката и, личностите и, градовете и, но такава болестна, безконечна любов по СССР и Русия, каквато изпитват и демонстрират русофилите, съществува единствено при тези полухора...
Една вечер ме хванаха натясно и трябваше да седна с тях на масата. Присъстваха тоя, новия пияница, на който дори не му знам името, още един русофил и две рускини с едно дете. Отвратителното беше, че въпросната рускиня, която тоя шибаше, на около 50 години, имаше умствено недоразвито момиче...Страховита гледка, заклевам се! И докато двамата се ебаха в стаята, оная ширеше по коридора, говореше си сама и се смееше, а от устата и излизаха лиги...Беше много грозно момиче. На видима възраст около 12-13, с една съединена гъста вежда, почти събрани очи и да не продължавам... На отвратителни вечери съм ставал слушател, заклевам се, в които тия боклуци се напиваха до безобразие, ебат се, падат, стават, не знаят какво вършат. Другата рускиня, руса, със сини очи, пак на около 50, се оказа че ме харесала много и искала да я еба...Ония ме увещаваше, че тия като се напият, не знаят кво вършат, в гащите бъркали, всичко правили. Каза, че тая направо щяла да нахлуе в стаята и да ме изнасили следващия път ако съм вкъщи. Не се сдържала. Вика, в гъза, в п..ката, в устата, където и както искаш. Не беше истина просто. Бях си разменил с тези хора точно 4 думи, кой съм, къде уча и излязох, защото излъгах, че ме „чакат”, а сега абсолютно откровено искаше да ме изнасилва една 50-годишна рускиня...
3-4 вечери не съм се прибирал, ходих по приятели, по банкети, но всъщност не исках да се прибирам. Няколко пъти ми налита въпросната, няколко пъти съм намирал неотворен презерватив, поставен предизвикателно на леглото си като съм се прибирал сутринта. На 9 май направиха най-големият банкет досега. Аз естествено не се прибрах. Но като излизах ги видях, всичките накичени с оранжево-черната лента, дето е там на руските педераси от войната символа и с които стоят окичени всички на парада, гледаха го и пееха „Съюз нерушимий”, 12 ч. на обяд, леш пияни. Въпросният квартирант, българин? ми се е кълнял десетки пъти как е заклет русофил и обича Русия повече от всичко...Никога не е споменавал думата България...
Изнесох се 2 седмици по-рано.
Не мога да се сетя за по-отвратителни същества от тези русофилски боклуци, с които делях един апартамент. Не мога да си обясня и защо го направих? Непотребни същества като тоя последния, който за половин месец нямаше нито един ден, в който да не е пиян, камо ли па да отидеше на работа. Търсел по морето, така ми казваше винаги. Увещаваше ме да ме вкарва с контрабандата с цигари, с тва се занимавал в момента, ако съм искал, по 29лв. стека ми ги продава, па аз после да съм си правил горницата... Всичките еднакви. По дребните далаверки или па по по-големите, зависи от това къде си в йерархията, въпрос единствено на до къде ще те отведе слугинажа, доносничество и "полезността" ти към системата. Но всичките с еднакъв, гнусен, пиянски, родоотстъпнически манталитет.
Ще кажа само, че фамилията на хазяинът е...Коларов. И нищо случайно не е случайно...Живях с този човек!
Колумнист (как му ходи тази игра на думи) е и също в един от сайтовете на Алексей Петров. Всичките му коментари са все проруски и просоциалистически. За който желае, мога да го осветля на ПМ кой е човекът и кой е сайтът.
Това, което преживях за тези няколко месеца, трудно може да се опиша. И наистина не ми стигат думите и импресията да опиша всичките моменти, на които съм бил свидетел, мислите, които са ми идвали. Но се заклевам, че всяка една от случките убийствено прилича на всяка една от случките и образите от „Задочни репортажи от България”.

No comment.

За да сме коректни, горната история е коментар на Makedonija от http://forum.levski.com/

http://www.chitanka.info

2010-06-23T03:18:00.007+02:00

Драги господа спецкомандоси от Главна Дирекция за Борба с ОРГАНИЗИРАНАТА ПРЕСТЪПНОСТ, г-н първи министър селяндур, г-н президент подлога, господа ВАШИ ПРЕВЪЗХОДИТЕЛСТВА посланици, пише ви един макар и самоорганизирал се, дългогодишен пират, собственик на терабайти филми, музикални произведения, доволно количество пиратски копия на любимата ми ОС Виндоус, ПОРНО, а вече и горд такъв на копие от скоро "закритата" от вас онлайн БИБЛИОТЕКА. За пореден път се убеждавам в малоумието и безграничната ви неспособност на трезва мисъл и политически качества. Българите СТРАДАТ И ИЗНЕМОГВАТ ОТ ГЛАД, не от една обикновена, макар и онлайн библиотека. Кого ще нахраните сега, самозабравилите се книгоиздатели с бомбастичните си цени ли, автогол. Фарс, абсурд и евтин цирк. Автогол за правителството, греда за книгоиздателите, подхранихте омразата на народа, направихте ебати и доволната реклама на сайта. НЕКАДЪРНИЦИ! С пожелание да си *бете *утките *айни, остро негодувам от това, че трябваше да крада нагло от безценното ми време, обръщайки ви внимание и да загърбя силно вълнуващата ме тема относно "Мистерията на големите цици" и концентрирането ми върху нея. Когато справедливостта тържествува аз спя спокойно, а когато правото се превърне в безправие...

Редакция:

П.П Сега като препрочитам написаното, не съм сигурен дали чак пък така вулгарно трябва да реагирам и говоря. Замислих се сериозно, но тъй като гореспоменатите през годините и пръста не си мръднаха да генерират някакво уважение към тях и с действията си да покажат, че всичко, което правят е в угода на народа и да концентрират истински вниманието си към важните и сериозни проблеми, няма и думичка да променям. През последните дни също така силно ме зарадва реакцията, предимно на интернет ползващите и по мое виждане сериозното зараждане на едно обществено мислене, идеал и гражданска опозиция. Лошото в случая, а явно в нашата страна така е писано да се случва винаги, за пореден път трябваше да се стигне дъното. Днес ме накараха да се замисля сериозно и ДА българите може и да свеждаме глава като ни бъркат в джоба, да търпиме вмешателства и гъзолизане, НО българинът е готов до кръв да се бори, когато опре до АБВ-то и стълбовете на нацията. Да живее Интернет!

Пинкус, както казва бате Славчо...

2010-05-07T00:44:00.006+02:00

"Kолкото повече опознавам жените, толкова повече заобичвам кучето ми"

Аз куче нямам, но пък си имам Флойди-Флойд, пък и не съм и опитвал да опознавам, който и да е, така че... Доста ми се понасъбра без писане, от време на време изпушвам, но общо взето се оправям... Тука общо взето ще нахвърлям идеи за по-нататъчни блог изяви. Отдавна се каня някакъв трибют пост за Пинкус, както казва бате Славчо, да направя... С тоя започвам, с идеята да се разширява. Дано пичовете, ако случайно попаднат на своя коментар, ме разберат... За общото благо е, пари не давам :) Не съм сам, не сте сами. Какво по-хубаво от това да има с кого да споделиш един миг на върховни удоволствия.

„I feel bad for David Gilmour - He can't be in the audience to see himself create the greatest music mankind has EVER heard.“

„Haunting lyrics, stellar tune! If I had to chose only one band to listen to the rest of my life, it would be Pink Floyd...“

„Being an agnostic, I cannot fathom being in a church for more than an hour with no feeling about any of it.
This is my "church"-music. Pink Floyd takes me too another place where there is no fear, war, malice-only that the music binds us all to something happy and real. This music has no boundaries only love!“

„When Gilmour was once asked (and I'm paraphrasing here), "if you could be anyone else, who would you be?" His response. 'I'd like to be a member of the audience watching a Pink Floyd concert".“

„There is nothing, before or after, that can compare to Pink Floyd. Gilmour will be the lead guitarist in the band playing in Heaven.“

„God damn Pink Floyd is the musical equivalent of heaven !!!!!!“

„Gilmour's guitar tone is absolutely god-like here.“

„musica para el cerebro... alimento..“

„My mind just assploded in a million pieces by the beauty of this. “

“best music ever made in all earth and universe .... “

„banda mais que épica “

„Gilmour is the god of music... “

„I don't believe in god, but I do believe in DAVID GILMOUR! “

„David Gilmour has ruined all other music for me. It can't compare to this.“

„I want to fuck David Gilmour's guitar sound “

„He is the fucking alien! Amazing sound! “

„the most beautiful sound of crying after the birth of a child, is what he brings to this guilmour guitar “

Общо взето това е, което така належащо имах да изхвърля. Последно време осъзнах, колко важна е синхронизацията в аналоговия свят. На път съм да заключа и по-радикални неща, но всичко с времето си. Осъзнах също така колко универсален език биха могли да бъдат чифт млади, силно добре оформени, гравитиращи в цялото 3D пространство, женски гърди. Въпрос на синхронизация, естествена, е и връзката ми с тая велика група и тия гениални творци. Синхронизация пожелавам на всички, за квото и да се сетите. Пълна, тотална, естествена, ин и ян, безкористна, която да съществува заради самата себе си, като музиката на Флойди-Флойд. Нека бъдем творци. Творци, като тези, които завинаги оставиха имената си в историята на изкуството. Скромни, стилни, интелигентни, смислени, цели, перфектни в искреността си и гениалната си чувствителност, непарадиращи, ненатрапващи, рицари на една универсална чувствителност. Има хора, които просто са родени да дават, хора с мисия.

Велик поклон, Сър Дейвид, Сър Ричард, Сър Никълъс, Сър Роджър (Сид), Сър Роджър! Приемете поклона на смъртните!
Макар не негова, изпълнението е уникално, дори повече ми харесва от оригинала.

Snowy White...

2010-02-20T22:32:00.002+01:00

За 6 години в Майорката за втори път виждам сняг и то толкова. Арно е да видиш как братята испанци се радват на снега като малки деца. Като се има и предвид, че има възрастни хора, които в целия си живот не са виждали сняг тука... Сметай! Следсесийнo... 3 words, one love... За теб съм грешна мисъл, в съня откривам път... Whatever it takes... Да ти влезе в дънките сняг, дано, подпиращо, цяло, целия... Тудену. Childhood's end...

Debian Lenny KDE 3.5.10

2010-01-14T11:01:00.005+01:00

Най-официално представям този хубавец Debian Lenny KDE 3.5.10. Признавам си нов съм в света на KDE, с изключение на една дузина инсталирани Kubuntu-та. Никога обаче не съм се застоявал, още повече да работя редовно с KDE. Може би и първите срещи предoпределиха нашите взаимоотношения. То не бяха проблеми с панелите, едното обикновено копиране/изрязване, резолюция, намиране на нещата, непознати имена на програми, абе сеир... Та сега това инсталиране е с цел едно запознаване с KDE, прелюдия към новият стабилен Squeeze. Мисля настолния (този на снимката), да впрегна за сървърни експерименти и като излезе 6.0 да инсталирам него. На лаптопа dual boot с Koala-та. Седмица назад прекарах в инсталиране на Fedora, OpenSuse, Kubuntu, че и пак Debian. Да ползвам и аз една хубава българска дума, щу дистрибуции изръшнах :). Виж един ъпгрейд не докарах до край, на KDE специално, под виртуална машина и на твърдия (още една дума с много асоциации :) ). Някъде бъркам, но времето ще покаже. Debian-ската фамилия ми е на душа. Нямам и време да сядам да чета за .rpm пакети, пакетни менъджъри, пък и определено славата на дебианските инструменти за инсталиране също си казва думата, проблема със зависимостите, който в интерес на истината не знам до каква степен все още e проблем. Май е въпрос на свикване... Дори предрасъдъците ми към KDE може би са плод на навика ми с другата операционна система, чието име не искам да споменавам, в свято място като това. Така май се получи и с друговерците от другите фамилии.

KDE 3.5.10 определено ми харесва, семпло, простичко, далеч от новите си братя версиите от 4 нагоре. С такава отврат съм тичал към GNOME след срещите ми с KDE, че по-зле не можеше да бъде. Муден, постоянно с някакви грешки, за приключенията ми с прословутата плазма не искам и да споменавам. Шаренията никак не ми допада. Работата с GNOME е толкова интуитивна, че буквално за минути можеш да се оправиш кое къде е и съответно силно да се "зарибиш" и свикнеш. Проблеми с GNOME, някакви по-дразнещи може би само под Ubuntu съм имал и в частност по-честата употреба на светата троица ctrl+alt+backspace, но определено не е болка за умиране. Последно време, като се замисля, имам повече проблеми с интернет доставчика отколкото с любимата операционна система. Може да е някакъв знак на съдбата липсата на нет по време на писането на тоя пост, да видим.

...beyond the horizon...

2010-01-03T21:59:00.011+01:00

Спомнете си загадъчната изменчивост на луната и никога не забравяйте, че представителите на тази зодия са пришълци от Луната и в емоциите и настроенията си остават подвластни на нея!

Артистични натури, родените под този знак притежават творчески талант и фантазия и може би най-странният парадокс на Рака е постоянството в непостоянството му.

Характерни черти

Представителите на знака са противоречиви натури, идеалистични и мечтателни. С чувство за хумор, интелигентни и интуитивни, те също си имат своята ахилесова пета – това са страховете им. Надарени с фантазия и наблюдателност, по уникален начин съчетават в себе си мечтателността с прагматичността. Щедри, но същевременно пестеливи. Изобщо като че ли парадоксите принадлежат към специалитетите на раците.
Истинският рак обича да размишлява, да се вглежда в детайлите и да анализира света. С вродената си чувствителност и проницателност притежава изкуството да надниква и в най-потайните кътчета на човешката душа. Но същевременно предпочита да съхранява скрити своите тайни. Това обаче по-скоро се дължи на факта, че е изключително раним, с тънка и изострена чувствителност.

Индивидуалността на Рака

Те са интроверти по своята същност, вътрешният им свят остава недосегаем за останалите поради постоянно сменящите се състояния. Веселост, умение да забавляват и тяхното магически привлекателно живо въображение се редуват с моменти на тъга, разочарование, песимизъм и скептизизъм.
Зад сдържаността и дори леката им стеснителност обаче се крие съкровеното желание да бъдат забелязани и оценени, славата не им е безразлична, но пътят към нея е индиректен и деликатен, преминава през загадъчните и неразбираеми лъкатушения на лунната им природа.
Представителите на тази зодия са привърженици на домашния уют, на онова защитено пространство, където могат да са сред най-близките си, да остават насаме със себе си и да се отдадат на мечтите си.
В присъствието на Рака не е изключено да се чувствате често объркани и озадачени. Много е трудно да разберете истинските намерения и цели на представителя на тази зодия. Неслучайно “две напред и една назад” е типичната за Рака тактика. Така, че спокойно може да се приготвите за всякакви изненади и да останете завинаги нащрек! Но със сигурност никога няма да ви бъде скучно да бъдете с Рак, който ще ви накара да се почувствате неопитни, неподготвени и нетърпеливи, както при първа среща!

Ракът и околният свят

Другите не разбират Рака, защото не могат да проникнат в дълбочината на чувствата, драматичността и противоречивостта на емоциите му. Онова, което е в състояние да обърка останалите хора, е постоянната смяна на настроенията на рака. От меланхоличното и песимистичното самовглъбяване до веселия, лек и леещ се смях. Към пъстрия и богат спектър на емоционални състояния принадлежи сприхавостта и лесната раздразнителност на Рака.
Раците могат да бъдат егоисти, но това им качество е странно различно и белязано с относителност и противоречивост. Дължи се на тяхната чувствителност и уязвимост. Реакцията на самозатваряне и прибиране в себе си е по-скоро самозащита, отколкото индивидуализъм. Когато се чувства обиден или неуверен, Ракът търси самота и уединение.
Замислени и самовглъбени, ¿интелигентни? и благородни, умеят да се вживяват в ситуацията на другите. Те притежават много изтънчен усет и сетива за останалите хора.
Чувството за хумор на Рака може да ви засегне, то може да прозвучи доста често обидно и заядливо, но не винаги го мисли така (понякога обаче го мисли).
Благодарение на подвижния си ум, на интуицията и разума си, представителите на този зодиакален знак се спрявят умело и успешно с финансовите въпроси и материалните измерения на живота.

Ракът и приятелството

Дори и да са ви признали за приятел, те трудно ще ви допуснат до своя вътрешен мир. На тях може да разчитате, те са предани като приятели, верни и изпълнени с разбиране към чуждата болка. Дори Ракът да се държи дръпнато и резервирано и да не прави първата крачка към приятелството, не се поддавайте на заблудата, че е безразличен.

Ракът и любовта

Често пъти Ракът е изкусен флиртаджия, романтичен, галантен и интересен събеседник и увлича жените със своя загадъчен и непонятен чар. Но това не означава, че Ракът не може да бъде верен. Напротив. Въпреки типичното си непостоянство Ракът е предан и сантиментален в любовта. Онова, което е абсолютно табу за вас е да се опитвате да ровите в неговия съкровен свят – ракът ревниво пази тайните си, просто го приемете такъв, какъвто е! В брака е грижовен, деликатен, нежен, държи на сигурността.

П.П Който не е съгласен с горенаписаното, нека възрази или да замълчи завинаги! :) Източник

Пинк Флойд

2009-12-24T19:44:00.003+01:00

Първата песен в новия блог, непреходни, безкрайни, перфектни...

Джангър Белс...

2009-12-24T16:44:00.002+01:00

Празници, кама ги? Така би реагирал един масок (разбирай жител на китното селце между Липен и Крапчене), при наближаване на празниците. Мисълта за ядене, пиеньие (обещавам да не ми става любима дума), би могла да прикотка и най-върлия моралист-изпитател, дори когато и помен няма от сгодни женици. Гениалността на оралната традиция по тоя край няма граници, както и способността, с невинността на новородено, да се унищожават промишлени количества алкохол, още от „заранка“. Коги? Кво стана та не вечерааме, къде твааш, кама те, тмт? Все екзистенциални въпроси, прокрадващи се в ежедневието на средностатистическият стубленин. Зейето, ша маана, та прибия, ютеницата, лубениците, натрътването на млади девойки, разходките до казáно, хоремако, Връó, сръбската музика, Пъстрина пее. Все окултни ритуали по тоя край. Хората са богатството на тоя беден, крайно партизански край. Китно, познато, близко, благо. Наближават празници, аз разбира се наскоро осъзнах, за което. Кара ни да се замислим (повече от обикновено), да теглим чертата, да надзърнем назад, напред, да плеснем ръце и да се целунем. Иначе аватарствам, бродя, размишлявам над човешкото бъдеще. Наздраве! Весели празници!

Няма смисъл от редакция, камо ли продължение.

2009-12-24T14:16:00.003+01:00

Новото ми Ubuntu 9.10 Karmic Koala.

Последната ми среща с Ubuntu беше Hardy Heron и за кратко 8.10-та. Нищо кой знае какво, по моята скромна преценка. Зареждането не виждам да е забързано кой знае колко. Въвеждането на новото "Управление на софтуер" според мен е леко спорно за допринасяне на user friendly идеологията на Ubuntu. Работата с новия GRUB е леко особена. Като при смяна на ОС по подразбиране, името и не застава на първо място.

# Промяна Grub 2 Ubuntu 9.10
sudo gedit /etc/default/grub
Променяме DEFAULT_GRUB = Номерата почват от 0.
За да се приложат промените.
sudo update-grub
#

Все още имам проблем с кодеците, въпреки инсталирането на win32codecs. Отделно честото забиване на X доста дразни, което сигурно ми прави впечатление от дългия ми престой на стабилен Debian. Това обаче се оказа и единственото Ubuntu, с което не съм имал проблем с микрото в скайп, което си е огромен напредък за обикновения потребител. При конвертирането на едно видео от youtube ми изписа "Unsupported codec for output stream #0.0". Оправих го инсталирайки libavcodec-unstripped-52. Иначе е поизпипано, дори може да се каже, че ми харесва. Разбира се до появата на новия стабилен Debian (Debian 6.0 Squeeze).

Ъндъруърлд

2009-12-24T13:26:00.004+01:00

Драйфа ми се. Да... Муцуни, чалъми, тупалки, стойки, свирки, духалки, Галки, Златки, матки, простаци, убитаци, комплексари, мангали, курви, педали, слагачи, тъпкачи, лизачи, подлагачи, лайнари, фолк диви, политици, големи цици, алкохолици, номера, пози, мастурбиране, гъзолизане, Яне Янев. Идилия. Егати бруталния недостиг на нормални, съвременни, мислещи хора. Атомна бомба. Две. Фаааабиоооо... Леко душевно изпразнен, вилнея из крайните кътчета на дълбоко, пенсионерското си ежедневие. Лутане да го кажем. Търсене.

Следва редакция, а може би и продължение...

Нев

2009-12-24T13:26:00.001+01:00

Задушавам се. Не мога. Опитвам се да си го избия от главата, отчаяно отмятам мисли встрани, но не става. Като крадец се промъква и ми изпълва съзнанието, както водата изпълва сухото речно корито. Аха да намеря спокойствие и току ще ме стрелне онова задушаващо чувство на безсилие и безразумност. В сънищата, в автобуса... А искам... Безпощадна битка, за миг попадам в момент на безразсъдност и съм долу. Депресивно. Току поема глътка въздух, погледна напред и... Като настолния с новото Убунту... Абсолютен блокаж... Точки, точки... Ръждива работа, егоистично... Уж от него бягах, пак на него се натресох. Изход няма, докато не му дам да пие от кръвчицата ми. Де да зависеше от мене... Сега като направя сметка, още не съм наясно кое е по-силно, накрая да изляза прав, това което искам, което мисля, че искам, или това, от което се нуждая... Мразя да съм прав... А може би обичам... Обичам те! Да, егоист съм, но и ти... Както и ние... Само по правата алтруизъм-егоизъм, колко нерви и лутане може да си навлече човек. Май проблемът ми е черно-бялата двуичност. Изобщо тая двумерност, яко си прави шеги с мене. И не само с мене, разбира се... Въпросът е какво си готов да жертваш, бързо да се адаптираш, с ясната преценка на моментното си състояние и накрая разбира се да стиснеш силно зъби, ако не ти излязат сметките. И после пак, кръговратът се затваря и бой, наново... Параноя. Да видим докога ще издържа. С голямата брадва да дялаш трески, колкото си щеш. Това съм аз, по твой образ и подобие, ти сам си си виновен. И ако аз съм ти и ти съм аз... Самота. Спокойна самота. Време за размисъл и подреждане на бездънната библиотека от мисли и рекурсивни търсения. Дано изляза невредим от цялата тая история. Ще поживеем, пък ще видим... И тая нощ ще бягам от тебе... Форева енд ева...

Следва редакция, а може би и продължение.

Цензуред...

2009-12-24T13:25:00.000+01:00

Секшуъл реЗолюшън... Знам какво направи миналото лято. Сексуално пъплим нагоре по склона на плътските си удоволствия. Физично-химични, силно-обилно потопени в собствен сос, телесни течности, първично-животински, доги стайл. Природно определени, хардуерно надарени мерим, замерваме времево-пространствените особености на егото ни. Метаразсъждения на един хиперактивен коректив на човешките полюции. В света на размери, комплекси, некомуникация, в пещерата на светоусещането ни, ние си бъркаме по дупките. Интересна е и ролята на така наречената любов в процеса на отрицание към природните ни характеристики на животни. Нали сме разумни как може да вършим неприродно издържани ритуали на реципрочно задоволяване. Често прибягваме и към селфкънтрол, изключително в самотните мигове на забързаното ни ежедневие, набавяйки недостига на другополови ласки. Егоисти дори в този акт на себеотдаване, пълним съзнанието си с модели на физическа красота и медийно натрапване на силно неморални форми и възвишени телесни сладости. Развратно-възвратни крием, зад стени от масов морал, комплексираното си съзнание. Можем ли обаче да затиснем вековно-природната си първичност? Тези ни желания като струя вода си прокарват път и през най – закоравяло - моралните устои, изригвайки като вековно къркорещ вулкан, като силно набрала гнойна пъпка. Защо да крием животинската си същност и не я манифестираме нудистки, всемирно? Разбира се титаничният сблъсък е неизбежен, вековен, по човешки - двуичен. Разумно-първични, романтично - хардуерни за пореден път утоляваме междукрачните си нужди. Мисля, следователно съществувам...

Следва редакция, а може би и продължение.

...Сени Севийорум...

2009-12-24T13:23:00.001+01:00

Из историята на един извисен моралист-консерватор в страната/града на абсурдите. Бий ме, обичам те или обичай ме от бой. Метарилейшъншип баце, по български... А теми бол за размисли и страсти. За всемирното напасване, златната среда, за цената на промяната, обръчите цикличност в живота ни, абсурдите, които ни заобикалят и с които сме длъжни да живеем, за мазохистичното начало и влиянието му върху нас, за робуването на думите (образа, който сме създали за себе си), турския език, турските удоволствия, за женското/мъжко/човешко достойнство, за женските игри и мъжките простотии, чабук, чабук, отивай тука... За стоте години самота, аз съм такава... Добре дошли в страната на бременните мъже, тарикатите и комплексарите. Тотален анархизъм, хаос, дива всемирна комплексарщина. Газови уредби, голф 3, алкохолен дилириум, платена любов... Егати гротескната картина. Яко чалга, даже леля ви Чиконе се засрами, взе си партакешите и айде в Хизраел. Форумна година, спокойствие да има... и здраве... и взети изпити... В крайна сметка обаче, сега осъзнавам, че няма начин да намеря нещо, което и не търся. Така че, общо взето колелото се завъртя, а приказките са както винаги напразни. 130 лева за билет... Разврат. Сладка дума... Коварна обаче, примамваща, атрактивно-придърпваща. Низки страсти, хардуерни. С това ли се идентифицираме в крайна сметка? Или просто търсим приятни усещания, с крайна цел някакво "виртуално щастие"...? Хубаво е умерения обаче разврат, един разумен разврат, ограничен, както времево, тематично, така и рамково-рационално, разпускащ разврат. Това разбира се е един утопичен модел, чисто теоритичен на понятието... Абе все сложни понятия, блуждаещи, блъскайки се в стените на нашето призмично светоусещане. Вънка нек си вали, я съм си на сенкя...

Следва редакция, а може би и продължение.

Рийзън рулз, форевър енд евър

2009-12-24T13:20:00.003+01:00

Хубаво е, когато лошите работи дойдат в точния момент, ободряващо, изпълвайки с кислород и свежа мисъл съзнанието.
    Започваш деня в очакване на гадорията, която е надвиснала, предчуствайки я, чертаейки я ПОДСЪЗНАТЕЛНО (не съм очаквал да се хареса толкова тая дума, ще да почна да я ползвам редовно) , рисуваш възможните й граници, за да си подготвен. Стискаш зъби и я чакаш в засада.
    Като вълна те удрят първите талази мръсотия, особено, когато съзнанието, желанията и намеренията са чисти, бистри, искрени като девствен поток в планината. Но не би...
    Съвестта е чиста, умът по-бистър от всякога. Обида, по мъжки... Яко желание за рев и мълчание, разяждащо безсилие. Ободряващо. Нека ме боли е казал поетът и колко само е бил прав... Няма да се впускам в обобщаване на хора, пътища и автомобили. Който, както я докара. Въпреки че, яко ме ръчка да ударя тоталитарно-патриархално и да нахраня съсловието Евино. И...? Яко горчивина. Велика горчивина по флойдиански. И малко отчаяние за бъдещите поколения. Мъж в дъжда, Олдфийлд рулз. Много нерви, мъжкарски ден, на мускули и жили. Продуктивен на идеи, муза-рски. Абе с една дума, дай власт, покажи се слаб и стой та гледай сеир, собствено производство и я разбран я неразбран, бой. Ама яко подфръганье, и скубанье под мишците (много яка дума)... Умрял, полуумрял, да бъдеш или да бъдеш, всякакви съмнения изпарих в миг. Яко се вкарáх в крайност и не се забави удара (импакто). Рекомпилирах ситуациите на лапс ъф рийзън и на романтико-падение и извода е един. Спартанска дисциплина, строй и на колене върху царевицата. И малко глад, за по-добър апетит и други първични ми ти работи, за да има уважение и мир, предимно душевен. А колко по-различно щеше да бъде, ако в цялата история имаше момент на мисъл, размисъл, умисъл, разум дори и за въздишка време. Но... Както винаги по човешки, да не кажа феменистки... Първични, жалки създания, ние хората. И разочарование няма. A безверие, както казах, за бъдещите поколения, бол. Пир-ова, победа на разума. Същия този, който беше впрегнат още дни преди двадесетото събитие да умува оди и възвишени слова. И все пак... Честита да си Ми (Азис), усмихната, щастлива, лъчезарна, красива, спокойна, желана, задоволена, МЪДРА, добра и здрава, неувяхваща никога, дива роза. Къде сбъркахме... Нали бяхме имунизирани срещу разочарования. Да ама не... Ах Шилер, Шилер, проклети истини зовял си... Зинген занген, загазунген... Пълна липса на комуникация и изобщо желание за такава, безкомпромисно, непростимо и то с лека ръка. Животинско... Нали се научихме преди някое и друго хилядолетие да движиме челюстта нагоре надолу. Ободен...и Уноден... А я си изкусам горчилката, нали я съм си я дрóбил. Ги (коги)...? Сравнително прилично представяне тая вечер, как мислиш, докрай мислех, че ще бъда доста по-краен в тона, но не би, пак тоя разум... Нека бъде светлина, пещерни ми чоБеко, иЛУЗтрейшън му е майката... Ти гониш...

Следва редакция, а може би и продължение.

Можело и инак

2009-12-24T13:15:00.003+01:00

Безвремие, безпространственост, дива статичност, съзерцание към започващият кръговрат (изгрева), монотонна тишина навсякъде. Тишина, а в нея една жена. Великолеколепие. Бланшет. Съвършенство, балет. Смирение, търпение преди сливането с безкрая. Наивност и безсилие пред законите на природата. Въпреки това “нищо не е вечно”, казва Пит. Гениален подход, хиляди теми за размисъл, нов прочит на препускането човешко. Даже не се и питаме как е възможно, всичко е толкова естествено (колкото й смъртта) и обикновено, затова стоим само и наблюдаваме. А има какво и да видим. Оскарееей, айде бе, кама те? Магия. Пред “чудесата” на природата дори и човек не може да е безразличен. Чудеса, не защото не ги познаваме, просто пълна мистерия е с какво ни привличат. Няма въпроси само отговори, дори няма смисъл, няма място за обяснение, те са там на една ръка разстояние. Няма натрапване, който иска получава, който има очи вибрира от истината за живота. Вихрушка от чувства. Оргазъм на възприятията. Балет. Река, течение. Безкрайна хуманност и любов към човешкото създание като такова. Залисани от това безвремие само наблюдаваме, не се осмеляваме и да мислим. Дори време за тъга няма. Всичко е като наготово сдъвкано, само да отворим уста. "И всички хора, всички националности като се напият стават едни и същи. Май не ни е писано да размишляваме много много, човека е първичен и само в първичността намира истинската си същност. “...Някои хора са родени да седят край реката, някои ги удря светкавица, някои имат музикален слух, някои са артисти, някои плуват, някои разбират от копчета... а някои танцуват, яко хуманизъм ... Лека нощ Бенджамин...“ Край

Следва редакция, а може би и продължение...