Пинк Флойд

Първата песен в новия блог, непреходни, безкрайни, перфектни...

Джангър Белс...

Празници, кама ги? Така би реагирал един масок (разбирай жител на китното селце между Липен и Крапчене), при наближаване на празниците. Мисълта за ядене, пиеньие (обещавам да не ми става любима дума), би могла да прикотка и най-върлия моралист-изпитател, дори когато и помен няма от сгодни женици. Гениалността на оралната традиция по тоя край няма граници, както и способността, с невинността на новородено, да се унищожават промишлени количества алкохол, още от „заранка“. Коги? Кво стана та не вечерааме, къде твааш, кама те, тмт? Все екзистенциални въпроси, прокрадващи се в ежедневието на средностатистическият стубленин. Зейето, ша маана, та прибия, ютеницата, лубениците, натрътването на млади девойки, разходките до казáно, хоремако, Връó, сръбската музика, Пъстрина пее. Все окултни ритуали по тоя край. Хората са богатството на тоя беден, крайно партизански край. Китно, познато, близко, благо. Наближават празници, аз разбира се наскоро осъзнах, за което. Кара ни да се замислим (повече от обикновено), да теглим чертата, да надзърнем назад, напред, да плеснем ръце и да се целунем. Иначе аватарствам, бродя, размишлявам над човешкото бъдеще. Наздраве! Весели празници!

Няма смисъл от редакция, камо ли продължение.

Новото ми Ubuntu 9.10 Karmic Koala.

Последната ми среща с Ubuntu беше Hardy Heron и за кратко 8.10-та. Нищо кой знае какво, по моята скромна преценка. Зареждането не виждам да е забързано кой знае колко. Въвеждането на новото "Управление на софтуер" според мен е леко спорно за допринасяне на user friendly идеологията на Ubuntu. Работата с новия GRUB е леко особена. Като при смяна на ОС по подразбиране, името и не застава на първо място.

# Промяна Grub 2 Ubuntu 9.10
sudo gedit /etc/default/grub
Променяме DEFAULT_GRUB = Номерата почват от 0.
За да се приложат промените.
sudo update-grub
#

Все още имам проблем с кодеците, въпреки инсталирането на win32codecs. Отделно честото забиване на X доста дразни, което сигурно ми прави впечатление от дългия ми престой на стабилен Debian. Това обаче се оказа и единственото Ubuntu, с което не съм имал проблем с микрото в скайп, което си е огромен напредък за обикновения потребител. При конвертирането на едно видео от youtube ми изписа "Unsupported codec for output stream #0.0". Оправих го инсталирайки libavcodec-unstripped-52. Иначе е поизпипано, дори може да се каже, че ми харесва. Разбира се до появата на новия стабилен Debian (Debian 6.0 Squeeze).

Ъндъруърлд

Драйфа ми се. Да... Муцуни, чалъми, тупалки, стойки, свирки, духалки, Галки, Златки, матки, простаци, убитаци, комплексари, мангали, курви, педали, слагачи, тъпкачи, лизачи, подлагачи, лайнари, фолк диви, политици, големи цици, алкохолици, номера, пози, мастурбиране, гъзолизане, Яне Янев. Идилия. Егати бруталния недостиг на нормални, съвременни, мислещи хора. Атомна бомба. Две. Фаааабиоооо... Леко душевно изпразнен, вилнея из крайните кътчета на дълбоко, пенсионерското си ежедневие. Лутане да го кажем. Търсене.

Следва редакция, а може би и продължение...

Нев

Задушавам се. Не мога. Опитвам се да си го избия от главата, отчаяно отмятам мисли встрани, но не става. Като крадец се промъква и ми изпълва съзнанието, както водата изпълва сухото речно корито. Аха да намеря спокойствие и току ще ме стрелне онова задушаващо чувство на безсилие и безразумност. В сънищата, в автобуса... А искам... Безпощадна битка, за миг попадам в момент на безразсъдност и съм долу. Депресивно. Току поема глътка въздух, погледна напред и... Като настолния с новото Убунту... Абсолютен блокаж... Точки, точки... Ръждива работа, егоистично... Уж от него бягах, пак на него се натресох. Изход няма, докато не му дам да пие от кръвчицата ми. Де да зависеше от мене... Сега като направя сметка, още не съм наясно кое е по-силно, накрая да изляза прав, това което искам, което мисля, че искам, или това, от което се нуждая... Мразя да съм прав... А може би обичам... Обичам те! Да, егоист съм, но и ти... Както и ние... Само по правата алтруизъм-егоизъм, колко нерви и лутане може да си навлече човек. Май проблемът ми е черно-бялата двуичност. Изобщо тая двумерност, яко си прави шеги с мене. И не само с мене, разбира се... Въпросът е какво си готов да жертваш, бързо да се адаптираш, с ясната преценка на моментното си състояние и накрая разбира се да стиснеш силно зъби, ако не ти излязат сметките. И после пак, кръговратът се затваря и бой, наново... Параноя. Да видим докога ще издържа. С голямата брадва да дялаш трески, колкото си щеш. Това съм аз, по твой образ и подобие, ти сам си си виновен. И ако аз съм ти и ти съм аз... Самота. Спокойна самота. Време за размисъл и подреждане на бездънната библиотека от мисли и рекурсивни търсения. Дано изляза невредим от цялата тая история. Ще поживеем, пък ще видим... И тая нощ ще бягам от тебе... Форева енд ева...

Следва редакция, а може би и продължение.

Цензуред...

Секшуъл реЗолюшън... Знам какво направи миналото лято. Сексуално пъплим нагоре по склона на плътските си удоволствия. Физично-химични, силно-обилно потопени в собствен сос, телесни течности, първично-животински, доги стайл. Природно определени, хардуерно надарени мерим, замерваме времево-пространствените особености на егото ни. Метаразсъждения на един хиперактивен коректив на човешките полюции. В света на размери, комплекси, некомуникация, в пещерата на светоусещането ни, ние си бъркаме по дупките. Интересна е и ролята на така наречената любов в процеса на отрицание към природните ни характеристики на животни. Нали сме разумни как може да вършим неприродно издържани ритуали на реципрочно задоволяване. Често прибягваме и към селфкънтрол, изключително в самотните мигове на забързаното ни ежедневие, набавяйки недостига на другополови ласки. Егоисти дори в този акт на себеотдаване, пълним съзнанието си с модели на физическа красота и медийно натрапване на силно неморални форми и възвишени телесни сладости. Развратно-възвратни крием, зад стени от масов морал, комплексираното си съзнание. Можем ли обаче да затиснем вековно-природната си първичност? Тези ни желания като струя вода си прокарват път и през най – закоравяло - моралните устои, изригвайки като вековно къркорещ вулкан, като силно набрала гнойна пъпка. Защо да крием животинската си същност и не я манифестираме нудистки, всемирно? Разбира се титаничният сблъсък е неизбежен, вековен, по човешки - двуичен. Разумно-първични, романтично - хардуерни за пореден път утоляваме междукрачните си нужди. Мисля, следователно съществувам...


Следва редакция, а може би и продължение.

...Сени Севийорум...

Из историята на един извисен моралист-консерватор в страната/града на абсурдите. Бий ме, обичам те или обичай ме от бой. Метарилейшъншип баце, по български... А теми бол за размисли и страсти. За всемирното напасване, златната среда, за цената на промяната, обръчите цикличност в живота ни, абсурдите, които ни заобикалят и с които сме длъжни да живеем, за мазохистичното начало и влиянието му върху нас, за робуването на думите (образа, който сме създали за себе си), турския език, турските удоволствия, за женското/мъжко/човешко достойнство, за женските игри и мъжките простотии, чабук, чабук, отивай тука... За стоте години самота, аз съм такава... Добре дошли в страната на бременните мъже, тарикатите и комплексарите. Тотален анархизъм, хаос, дива всемирна комплексарщина. Газови уредби, голф 3, алкохолен дилириум, платена любов... Егати гротескната картина. Яко чалга, даже леля ви Чиконе се засрами, взе си партакешите и айде в Хизраел. Форумна година, спокойствие да има... и здраве... и взети изпити... В крайна сметка обаче, сега осъзнавам, че няма начин да намеря нещо, което и не търся. Така че, общо взето колелото се завъртя, а приказките са както винаги напразни. 130 лева за билет... Разврат. Сладка дума... Коварна обаче, примамваща, атрактивно-придърпваща. Низки страсти, хардуерни. С това ли се идентифицираме в крайна сметка? Или просто търсим приятни усещания, с крайна цел някакво "виртуално щастие"...? Хубаво е умерения обаче разврат, един разумен разврат, ограничен, както времево, тематично, така и рамково-рационално, разпускащ разврат. Това разбира се е един утопичен модел, чисто теоритичен на понятието... Абе все сложни понятия, блуждаещи, блъскайки се в стените на нашето призмично светоусещане. Вънка нек си вали, я съм си на сенкя...

Следва редакция, а може би и продължение.

Рийзън рулз, форевър енд евър

Хубаво е, когато лошите работи дойдат в точния момент, ободряващо, изпълвайки с кислород и свежа мисъл съзнанието.
    Започваш деня в очакване на гадорията, която е надвиснала, предчуствайки я,  чертаейки я ПОДСЪЗНАТЕЛНО (не съм очаквал да се хареса толкова тая дума, ще да почна да я ползвам редовно) , рисуваш възможните  й граници, за да си подготвен. Стискаш зъби и я чакаш в засада.
    Като вълна те удрят първите талази мръсотия, особено, когато съзнанието, желанията и намеренията са чисти, бистри, искрени като девствен поток в планината. Но не би...
    Съвестта е чиста, умът по-бистър от всякога. Обида, по мъжки... Яко желание за рев и мълчание, разяждащо безсилие. Ободряващо. Нека ме боли е казал поетът и колко само е бил прав... Няма да се впускам в обобщаване на хора, пътища и автомобили. Който, както я докара. Въпреки че, яко ме ръчка да ударя тоталитарно-патриархално и да нахраня съсловието Евино. И...? Яко горчивина. Велика горчивина по флойдиански. И малко отчаяние за бъдещите поколения. Мъж в дъжда, Олдфийлд рулз. Много нерви, мъжкарски ден, на мускули и жили. Продуктивен на идеи, муза-рски. Абе с една дума, дай власт, покажи се слаб и стой та гледай сеир, собствено производство и я разбран я неразбран, бой. Ама яко подфръганье, и скубанье под мишците (много яка дума)... Умрял, полуумрял, да бъдеш или да бъдеш, всякакви съмнения изпарих в миг. Яко се вкарáх в крайност и не се забави удара (импакто). Рекомпилирах ситуациите на лапс ъф рийзън и на романтико-падение и извода е един. Спартанска дисциплина, строй и на колене върху царевицата. И малко глад, за по-добър апетит и други първични ми ти работи, за да има уважение и мир, предимно душевен. А колко по-различно щеше да бъде, ако в цялата история имаше момент на мисъл, размисъл, умисъл, разум дори и за въздишка време. Но... Както винаги по човешки, да не кажа феменистки... Първични, жалки създания, ние хората. И разочарование няма. A безверие, както казах, за бъдещите поколения, бол. Пир-ова, победа на разума. Същия този, който  беше впрегнат още дни преди двадесетото събитие да умува оди и възвишени слова. И все пак... Честита да си Ми (Азис), усмихната, щастлива, лъчезарна, красива, спокойна, желана, задоволена, МЪДРА, добра и здрава, неувяхваща никога, дива роза. Къде сбъркахме... Нали бяхме имунизирани срещу разочарования. Да ама не... Ах Шилер, Шилер, проклети истини зовял си... Зинген занген, загазунген... Пълна липса на комуникация и изобщо желание за такава, безкомпромисно, непростимо и то с лека ръка. Животинско... Нали се научихме преди някое и друго хилядолетие да движиме челюстта нагоре надолу. Ободен...и Уноден... А я си изкусам горчилката, нали я съм си я дрóбил. Ги (коги)...? Сравнително прилично представяне тая вечер, как мислиш, докрай мислех, че ще бъда доста по-краен в тона, но не би, пак тоя разум... Нека бъде светлина, пещерни ми чоБеко, иЛУЗтрейшън му е майката... Ти гониш...


Следва редакция, а може би и продължение.

Можело и инак

Безвремие, безпространственост, дива статичност, съзерцание към започващият кръговрат (изгрева), монотонна тишина навсякъде. Тишина, а в нея една жена. Великолеколепие. Бланшет. Съвършенство, балет. Смирение, търпение преди сливането с безкрая. Наивност и безсилие пред законите на природата. Въпреки това “нищо не е вечно”, казва Пит. Гениален подход, хиляди теми за размисъл, нов прочит на препускането човешко. Даже не се и питаме как е възможно, всичко е толкова естествено (колкото й смъртта) и обикновено, затова стоим само и наблюдаваме. А има какво и да видим. Оскарееей, айде бе, кама те? Магия. Пред “чудесата” на природата дори и човек не може да е безразличен. Чудеса, не защото не ги познаваме, просто пълна мистерия е с какво ни привличат. Няма въпроси само отговори, дори няма смисъл, няма място за обяснение, те са там на една ръка разстояние. Няма натрапване, който иска получава, който има очи вибрира от истината за живота. Вихрушка от чувства. Оргазъм на възприятията. Балет. Река, течение. Безкрайна хуманност и любов към човешкото създание като такова. Залисани от това безвремие само наблюдаваме, не се осмеляваме и да мислим. Дори време за тъга няма. Всичко е като наготово сдъвкано, само да отворим уста. "И всички хора, всички националности като се напият стават едни и същи. Май не ни е писано да размишляваме много много, човека е първичен и само в първичността намира истинската си същност. “...Някои хора са родени да седят край реката, някои ги удря светкавица, някои имат музикален слух, някои са артисти, някои плуват, някои разбират от копчета... а някои танцуват, яко хуманизъм ... Лека нощ Бенджамин...“ Край

Следва редакция, а може би и продължение...